Войниците не върнали Джейми в предишната му килия, която споделял с още трима. Сложили го в самостоятелна стаичка, за да чака петъчната разплата без разсейвания, с изключение на ежедневните посещения от лекаря на гарнизона, който лекувал гърба му.
– Не беше много добър лекар – каза Джейми, – но беше внимателен. На втория ден, заедно с гъшата мас и въглена, донесе и малка библия, била на затворник, който умрял. Каза, че е разбрал, че съм папист, но независимо дали Божието слово ме утешава, или не, можел съм поне да сравня несгодите си с тези на Йов. – Джейми се засмя. – Странно, но наистина ме утеши. И Бог е трябвало да изтърпи бичуване. И поне след това нямаше да ме разпнат. От друга страна – допълни той аналитично, – Бог не е бил принуден да слуша неприлични предложения от Пилат Понтийски.
Джейми бе запазил библията. Разтършува се в дисагите си и ми я подаде. Беше износено, подвързано с кожа томче, дълго около петнайсет сантиметра и отпечатано на толкова крехка хартия, че буквите от едната страна се виждаха и от другата. На празната страница отпред пишеше АЛЕКЗАНДЪР УИЛЯМ РОДЕРИК МАКГРЕГЪР, 1733 г. Мастилото бледнееше и се беше размазало, а подвързията бе шупнала, сякаш книгата се е мокрила неведнъж.
Заобръщах я любопитно. Колкото и малка да бе, сигурно не му е било лесно да я пази до себе си през всички пътувания и приключения от последните четири години.
– Никога не съм те виждала да я четеш. – Върнах му я.
– Не затова я пазя – отвърна той. Прибра я, като галеше ръбчетата с палец. Потупа разсеяно дисагите.
– Алекс Макгрегър ми е длъжник. В някакъв момент ще си събера дължимото. Но така или иначе – върна се той към историята, – дойде петък и не съм сигурен дали се радвах, или съжалявах. Чакането и страхът бяха по-лоши дори от болката, която си представях. Но когато започна... – Той отново се попрегърби странно и намести ризата си по-свободно. – Е, видя белезите. Знаеш.
– Само защото Дугал ми каза. Бил е там.
Джейми кимна.
– Да. Баща ми също, макар тогава да не знаех. Не можех да мисля за много неща отвъд собствените си проблеми.
– О – казах несигурно – и баща ти...
– Да. Тогава се случи. След това някои от мъжете ми казаха, че са си помислили, че съм умрял по средата на побоя. Баща ми сигурно си е помислил същото. – Поколеба се и продължи приглушено: – Дугал каза, че когато съм се строполил, баща ми изохкал слабо и сложил ръка на главата си. После просто паднал. Не станал отново.
Птиците сновяха в шубраците, припяваха и се викаха една друга от още тъмните листа на дърветата. Джейми не беше надигнал глава.
– Не знаех, че е мъртъв – продължи тихо. – Казаха ми чак след месец. Когато са си мислели, че съм достатъчно силен, за да го понеса. Така че не успях да го погреба, както би трябвало да стори един син. Никога не съм виждал гроба му, защото се боя да се върна у дома.
– Джейми. О, Джейми...
След мълчание, което сякаш продължи много дълго, казах:
– Но не бива, не може, да се чувстваш отговорен. Джейми, нищо не си могъл да сториш, нищо не би могъл да промениш.
– Така ли? Не, може би не. Макар още да се чудя какво би се случило, ако бях избрал другото. Но и да знаех, нямаше да ми помогне как се чувствам – а се чувствам, сякаш съм го убил с тези две ръце.
– Джейми... – започнах и спрях, безпомощна. Той язди известно време, без да продума, после се изправи и изпъна рамене.
– На никого не съм казал – каза ми рязко. – Но реших, че сега е по-добре да знаеш. За Рандал, имам предвид. Мислех, че имаш право да знаеш всичко между мен и него.
Всичко между мен и него. Животът на един добър човек, честта на девойка и крайно непристойна страст, намерила отдушник в кръв и страх. И навярно, помислих си със свит стомах, сега на везната тежеше и друго. Аз. За пръв път започнах да си давам сметка какво е чувствал Джейми, приклекнал до прозореца с празен пистолет в ръка. Започнах да му прощавам за стореното.
Все едно бе прочел мислите ми, той ми каза, без да ме поглежда:
– Разбираш ли... искам да кажа, можеш ли да разбереш, донякъде, защо ми се стори нужно?
Изчаках няколко секунди, преди да отвърна. Разбира се, че разбирах, но това не беше всичко.
– Да – казах. – Колкото до това, прощавам ти. Но не мога да ти простя – и при тези думи не можах да сдържа тона си, – задето ти хареса!
Той се приведе на седлото и дълго време се смя. Наслади се докрай на освободеното напрежение, преди да се изправи на седлото и да се обърне към мен. На просветляващото небе вече виждах лицето му, по което бяха изписани изтощение, напрежение и веселие. Драскотините по бузата му чернееха в сумрака.