– Не „хора“ – обясних. – Хоръкс. Сетих се, че забравих да те питам за него. Намерихте ли го?
Той седна на леглото и обори глава. Потърка енергично лицето си, сякаш за да се отърве от бледността.
– О, да – каза с ръка пред устата. – Да, намерихме го.
От тона му личеше, че дезертьорът не му е казал нищо добро.
– Нищо ли не ви каза? – попитах съчувствено. Това винаги беше възможност, макар Джейми да бе отишъл, готов да се прости не само с парите си и с допълнителните от Дугал и Колъм, но и с пръстена на баща си, ако се стигнеше дотам.
Джейми се върна в леглото и се загледа в тавана.
– Не. Не, каза ми. На добра цена, при това.
Надигнах се на лакът, за да виждам изражението му.
– Е? Кой тогава е застрелял старши сержанта?
– Рандал. – Джейми затвори очи.
– Рандал? – повторих неразбиращо. – Но... защо?
– Не знам – каза, без да отваря очи. – Мога да се досетя, но няма значение. Няма шанс да го докажа.
Трябваше да се съглася. Отпуснах се на леглото до него и вперих поглед в гредите от черен дъб на тавана.
– Тогава какво можеш да сториш? – попитах. – Да отидеш във Франция? Или може би... – Хрумна ми нещо умно. – Може би в Америка? Би се справил в Новия свят.
– През океана? – Той потръпна. – Не. Не бих могъл.
– Е, тогава какво? – попитах.
Той отвори око, колкото да ме изгледа горчиво.
– Реших за начало да поспя още час. Но явно няма да стане.
Надигна се примирено и се подпря на стената. Бях твърде уморена, за да сваля кувертюрата, преди да си легна, и по нея, близо до коляното му, имаше подозрително черно петно. Гледах петното, докато той говореше.
– Прав си – съгласи се, – бихме могли да отидем във Франция.
Сепнах се – бях забравила, че каквото и да решеше да прави, вече и аз бях част от решението.
– Но там няма кой знае какво за мен – добави той, като се чешеше разсеяно по бедрото. – Бих могъл да воювам, но това не е живот като за теб. Или ще идем в Рим, за да се присъединя към двора на крал Джеймс. Това е възможно – някои от чичовците и братовчедите ми от бащина страна са в онзи лагер и биха ми помогнали. Не харесвам особено нито политиката, нито владетелите, но е възможно. Но първо бих опитал да изчистя името си в Шотландия. Ако успея, в най-лошия случай ще съм арендатор в земите на Фрейзър. В най-добрия може да си върна Лалиброх. – По лицето ми премина сянка на емоция и знаех, че мисли за сестра си. – Сам не бих отишъл, но вече не съм сам.
Погледна надолу към мен и се усмихна, като галеше нежно косата ми.
– Понякога забравям, но вече те има и теб, сасенак – каза той.
Почувствах се страшно неудобно. Като предател. Той кроеше планове, които биха се отразили на целия му живот, за да се погрижи за безопасността ми, а аз се бях опитала да го изоставя, като междувременно го поставих в сериозна опасност. Не беше нарочно, но фактите си бяха факти. Дори сега мислех да го разубедя да ходи във Франция, защото това би ме отдалечило от собствената ми цел: каменния кръг.
– Има ли начин да останем в Шотландия? – попитах, извърнала лице. Стори ми се, че черното петно на кувертюрата се беше преместило, но не бях сигурна. Фиксирах го старателно с поглед.
Ръката на Джейми се зарови в косата ми и разсеяно погали врата ми.
– Да – каза замислено. – Възможно е. Затова Дугал ме изчака. Получил е вест.
– Наистина ли? Каква?
Отново обърнах глава към него – движението постави ухото ми в обсега на пръстите му и той започна да ме гали около него. Прииска ми се да изтегна гръб и да мъркам като котка. Потиснах импулса, за да разбера какво ще прави.
– Пратеник от Колъм – отвърна той. – Не мислел, че ще ни намери тук, но по случайност се разминали с Дугал на пътя. Дугал трябва незабавно да се върне в Леох и да остави Нед Гауън да довърши събирането на рентите. Дугал предложи да отидем с него.
– Обратно в Леох? – Не беше Франция, но и не беше много по-добър вариант. – Защо?
– Скоро очакват посетител. Английски благородник, който е имал вземане-даване с Колъм и преди. Влиятелен е и може да го убедим да стори нещо за мен. Нито съм съден, нито осъден за убийство. Може да успее да анулира всичко, да ми уреди амнистия. – Той се усмихна криво. – Не ми харесва особено да ме амнистират за нещо, което не съм сторил, но по-добре това, отколкото да ме обесят.
– Така е, да. – Петното наистина се движеше. Присвих очи, за да го фокусирам. Кой английски благородник?
– Херцогът на Сандрингъм.
Скочих на крака с възклицание.
– Какво има, сасенак? – попита разтревожен Джейми.
Посочих черното петно с треперещ пръст – сега се движеше по крака му бавно и отмерено.