– Какво е това?!
Той му хвърли поглед и небрежно го перна с нокът.
– А, това ли? Просто дървеница, сасенак. Нищо, от което...
Реакцията ми прекъсна думите му. При думата „дървеница“ се изстрелях изпод завивките и застанах до стената, възможно по-далеч от гъмжилото на насекоми, както вече си представях леглото ни.
Джейми ме изгледа преценяващо.
– О, раздразнен таралеж, значи? – Наклони глава, като ме разглеждаше любопитно. – Ммм – прекара длан през собствената си коса. – Е, със сигурност. Цялата си рошава, когато се събудиш, дума да няма. – Претърколи се към мен и протегна ръка. Ела тук. Няма да тръгнем преди залез. Ако няма да спим...
В крайна сметка поспахме малко, прегърнати на пода, върху твърдо, но празно от насекоми легло от наметалото ми и поличката на Джейми.
Добре, че бяхме спали, когато имахме възможността. Дугал бързаше да стигнем до Леох преди Сандрингъм и не ни даваше мира. Без каруците напредвахме много по-бързо въпреки лошия път. Само че Дугал ни позволяваше да спираме съвсем за кратко.
Когато стигнахме до портите на Леох, бяхме почти толкова опърпани, колкото първия път, когато дойдохме, и със сигурност също толкова уморени.
Във вътрешния двор се спуснах от коня си, но трябваше да се хвана за стремето, за да не падна. Джейми ме подхвана за лакътя, а когато осъзна, че не мога да стоя права, ме вдигна на ръце. Внесе ме през арката, оставяйки конете на момчетата от конюшните.
– Гладна ли си, сасенак? – попита ме, след като спря в коридора. В едната посока бяха кухните, а в другата – стълбището към спалните. Изстенах и с мъка задържах очите си отворени. Бях гладна, но толкова ми се спеше, че ако опитах да ям, щях да свърша с лице в супата.
Отстрани нещо се раздвижи и отворих замаяно очи. Огромната госпожа Фицгибънс се бе надвесила невярващо над мен.
– Какво му има на горкото девойче? – попита тя Джейми. – Да не я сполетяла беда.
– Не, само се омъжи за мен, макар че може и да го наречеш беда.
Той се отдръпна, за да направи място на, както се оказа, набъбваща тълпа кухненски помощници, конярчета, готвачи, градинари и пазачи, както и най-различни други обитатели на замъка, привлечени от гръмогласните въпроси на госпожа Фиц.
Джейми явно беше решил какво да прави и пое надясно, към стълбището, като отговаряше с половин уста на бурята от въпроси от всяка страна. Аз мигах като бухал в скута му и можех единствено да кимам на тези край себе си, макар че повечето лица бяха колкото любопитни, толкова и дружелюбни.
Когато свърнахме покрай ъгъла в коридора, видях едно много по-дружелюбно лице. Беше Лери, засия, когато чу гласа на Джейми. Очите ѝ обаче се окръглиха и розовите ѝ устенца се отвориха повече от нужното, когато видя какво носи той.
Нямаше време да задава въпроси, преди суматохата край нас рязко да секне. Джейми също спря. Вдигнах глава и видях Колъм, чието изненадано лице бе на едно ниво с моето.
– Какво... – започна той.
– Женени са – избумтя лъчезарно госпожа Фиц. – Колко чудесно! Може да ги благословите, докато им подготвям стаята.
Обърна се и пое към стълбите, като остави значителна пролука в тълпата, през която виждах мъртвешки бледото лице на Лери.
Колъм и Джейми заговориха едновременно – обяснения и въпроси се сблъскваха във въздуха. Поразбуждах се, макар още да не можеше да се каже, че бях съвсем на себе си.
– Е – говореше Колъм с недотам одобрителен тон, – щом сте женени, добре. Ще говоря с Дугал и Нед Гауън – трябва да се погрижим за някои юридически въпроси. Полагат ти се определени неща, когато се ожениш, по силата на договора за зестрата на майка ти.
Джейми поизправи гръб.
– Щом го споменаваш – рече небрежно, – вярвам, че е така. Едно от тези неща е дял от тримесечните ренти от земите на Макензи. Дугал носи каквото е събрал до момента – би ли му казал да задели моята част, докато прави пресмятанията? Сега ме извини, чичо, жена ми е уморена.
Той ме премести в по-удобна позиция и се обърна към стълбището.
В стаята се запрепъвах към огромното балдахиново легло, на което имахме право като женена двойка, и се проснах в него с благодарност. Беше меко, подканящо – и благодарение на вечно бдителната госпожа Фиц, – чисто. Запитах се струва ли си усилието да си мия лицето, преди да се предам на съня.
Тъкмо бях решила, че може и да стана, ако чуя Тръбата на Гавраил, но не и за каквото и да било друго, когато видях, че Джейми не само е измил лицето и ръцете си, но се е сресал и вървеше към вратата.
– Няма ли да си лягаш? – подвикнах му немощно. Сигурно бе поне толкова уморен, колкото и аз, макар и не толкова прежулен от седлото.