Паниката рязко ме вледени и обхванах лакти с длани. Дори да успеех да се избягам и да открия каменния кръг, какво? Какво тогава? Джейми, надявах се, скоро щеше да намери утеха, може би с Лери. И преди се бях питала как ще реагира, когато изчезна. Но въпреки онова мимолетно съжаление край потока, никога не се бях питала как бих реагирала аз.
Играех си с връвта, която събираше роклята ми на врата, връзвах я и я развързвах. Ако възнамерявах наистина да си отида, никому не правех услуга, като позволявах връзката между нас да укрепне допълнително. Не биваше да му позволявам да се влюби в мен.
Ако изобщо имаше шанс за това – спомних си още веднъж за Лери и разговора му с Колъм. Ако се беше оженил за мен така хладнокръвно, както изглеждаше, може би емоциите му бяха в по-голяма безопасност от моите.
При цялата умора, глад, разочарование и несигурност вече се бях докарала до толкова силно объркване и нещастие, че не можех нито да спя, нито да стоя на едно място. Вместо това блуждаех нещастно из стаята, взимах напосоки предмети и ги връщах по местата им.
Течението от отворената врата наруши крехкото равновесие на гребена, който крепях на показалеца си – Джейми се връщаше. Изглеждаше позачервен и странно превъзбуден.
– О, будна си – рече, явно изненадан и смутен, че ме е сварил така.
– Да – рекох нелюбезно, – да не би да се надяваше, че ще спя, когато се върнеш от нея?
Той събра вежди за миг, после ги повдигна питащо.
– От нея ли? Имаш предвид Лери?
Когато го чух да произнася името ѝ с небрежната шотландска напевност – „Ле‘ери“, – ме обзе ирационален гняв.
– Значи си бил с нея!
Джейми доби объркан, предпазлив и леко отегчен вид.
– Да. Натъкнах се на нея на стълбището, докато излизах. Добре ли си, сасенак? Изглеждаш напрегната.
Изгледа ме преценяващо. Вдигнах малкото огледало и видях, че косата ми стърчи като рошава грива, а под очите ми тъмнеят кръгове. Пуснах го на леглото.
– Не, съвсем добре съм – казах, овладявайки се с мъка. Опитах се да си придам непринуденост. – И как е Лери?
– О, направо чудесно – каза той. Облегна се на вратата, скръсти ръце и ме изгледа замислено. – Сигурно се е изненадала, че сме женени.
– Направо чудесно – повторих и поех дълбок дъх.
Когато вдигнах глава, той ми се усмихваше широко.
– Не би се тревожила заради девойчето, нали, сасенак? – подпита ме лукаво. – Нищо не значи за теб. Нито за мен.
– Така ли? Не е искала или не е можела да се омъжи за теб? Трябвало е все някоя да те вземе и си се възползвал от възможността. Не те виня – по-точно не го винях много, – но...
Прекоси стаята с две крачки и ме хвана за ръцете. Постави пръст под брадичката ми и вдигна главата ми.
– Клеър – каза с равен тон. – Ще ти кажа защо се ожених за теб, когато му дойде време. Или пък няма. Пожелах от теб честност и ти предлагам същото. Задълженията ми към момичето изискват само вежливост. – Стисна брадичката ми между палец и показалец. – Но го изискват. – Пусна брадичката ми и я докосна с юмрук. – Чуваш ли ме, сасенак?
– О, чувам те! – Отскубнах се и потърках негодуващо челюстта си. – И съм сигурен, че ще си много вежлив с нея. Но следващия път дръпни пердетата на нишата, не искам да гледам.
Веждите му отново се стрелнаха нагоре и лицето му поруменя.
– Да не би да предполагаш, че ти слагам рога? – попита ме невярващо. – В замъка сме от по-малко от час, целият съм покрит с пот и прах от два дни в седлото, коленете ми треперят, а ти мислиш, че първата ми работа е била да прелъстя девица на шестнайсет? – Поклати смаяно глава. – Не знам дали искаш да направиш комплимент на мъжествеността ми, сасенак, или да обидиш ценностите ми, но и в двата случая не ми харесва. Мърто ми каза, че на жените им щукват глупости, но... Боже!
Прокара едра длан през косата си и връхчетата ѝ щръкнаха безредно.
– Разбира се, че не мисля, че си я прелъстил – казах, като се мъчех да придам на тона си спокойствие. – Имам предвид само...
Хрумна ми, че Франк се бе справил много по-добре от мен в подобна ситуация, а аз въпреки това му се ядосах много. Навярно нямаше добър начин човек да намекне такова нещо пред партньора си. Опитах се да продължа: