На следващия ден седяхме на вечеря и приемахме поздравления и наздравици в наша чест.
– Буйохус, ма карич2.
Джейми се поклони след последното поздравление и седна сред все по-спорадичните аплодисменти. Дървената пейка се разтресе под него и той затвори за кратко очи.
– Много ли ти идва? – прошепнах. Той беше понесъл основната тежест на събитието, като изпиваше по една чаша с всеки от благопожелателите. Аз се бях отървала само със символични глътки, съпроводени от щастливи усмивки и гръмки и неразбираеми келтски фрази.
Джейми отвори очи и ме погледна усмихнат.
– Питаш дали съм пиян? Не, мога да пия цяла нощ.
– Това и правиш – отвърнах и хвърлих поглед към празните бутилки вино и каменните делви за бира на дъската пред нас. – Вече е късно.
На масата на Колъм свещите догаряха в свещника, а разтопеният восък грееше в златисто и хвърляше странни сенки по братята Макензи, които разговаряха тихо, приведени един към друг. Като нищо можеха да са част от изсечените в камъка край огнището гномски глави и се зачудих дали те не са вдъхновени от лицата на предишни главатари на клана – може би дело на някой каменоделец с чувство за хумор... или със силни фамилни връзки.
Джейми се поизтегна на мястото си и направи гримаса на неудобство.
– От друга страна – каза, – мехурът ми ще се пукне след броени мигове. Сега се връщам.
Постави ръце на пейката, прескочи я ловко и се скри зад по-ниската арка.
Обърнах се в посоката, където седеше Гейлис Дънкан и скромно отпиваше бира от сребърна купа. Артър, съпругът ѝ, беше на съседната маса с Колъм, както подобаваше на районния криминален обвинител, но Гейли бе настояла да седне до мен с оправданието, че не иска да слуша мъжки разговори цяла вечер.
Хлътналите очи на Артър бяха затворени, със синкави торбички от вино и умора. Беше се отпуснал на лакти, гледаше безизразно и не слушаше разговора на главатарите до себе си. Светлината открояваше рязко острите им чертите, но Артър изглеждаше просто болен и дебел.
– Съпругът ти не изглежда много добре – отбелязах. – Стомахът му влошава ли се?
Симптомите бяха объркващи – нито язва, нито рак, не и с толкова плът по костите му. Може би просто беше хроничен гастрит, както настояваше Гейли.
Хвърли бегъл поглед към съпруга си, преди да свие рамене.
– А, добре си е – рече. – Поне не е по-зле. Ами твоят съпруг?
– Какво той? – попитах предпазливо.
Сръчка ме познайнически в ребрата с доста острия си лакът и видях, че и на нейната маса има немалко празни бутилки.
– И без риза ли е толкова хубав?
– Ами... – Зачудих се какво да отговоря, а тя проточи врат към входа.
– А ми обясняваше как никак не ти харесва! Хитруша. Половината момичета в замъка биха искали да те оскубят. На твое място бих внимавала какво ям.
– Какво ям ли?
Сведох объркан поглед към дървения поднос, празен, с изключение на мазно петно и самотна глава варен лук.
– Отрова – изсъска мелодраматично в ухото ми тя, като ме обля и със солидно количество изпарения от бренди.
– Глупости – отвърнах студено и се отдръпнах от нея. – Никой не би искал да ме отрови само защото... е, защото... – Думите не ми идваха лесно и ме осени, че и аз може да съм пила повече, отколкото си мислех. – Стига, Гейли. Този брак... не съм го планирала, знаеш това. Не съм го искала! Беше просто... необходима договорка – довърших, надявайки се, че светлината на свещите скрива руменината ми.
– Ха! – възкликна тя иронично. – Струва ми се, че някой добре се е погрижил за теб. – Хвърли поглед към свода, под който се беше скрил Джейми. – И проклета да съм, ако това на врата ти не са смучки. – Вдигна платинена вежда. – Ако е било необходима уговорка, бих казала, че си получила добра отплата.
Приведе се към мен.
– Вярно ли е? – прошепна. – Това, дето го казват за палците?
– Палци ли? Гейли, какво, за Бога, бръщолевиш?
Тя ме изгледа съсредоточена. Красивите ѝ сиви очи бяха разфокусирани и се надявах да не се катурне върху мен.
– Не може да не знаеш! Всеки знае! Палците на един мъж показват колко му е дълъг. Е, и тези на краката – добави благоразумно, – но те се преценяват по-трудно заради обувките. А онова рижо вълче – и тя кимна към свода, където точно се бе появил Джейми, – може да обхване цяла тиква с една ръка. Или цял задник, а? – Отново ме сръчка.
– Гейлис Дънкан, я... да... млъкваш! – изсъсках ѝ, а лицето ми пламна. – Някой ще те чуе!
– О, никой, който... – започна тя, но млъкна и се втренчи зад рамото ми. Джейми ни бе подминал, сякаш не ни виждаше. Беше пребледнял и свил устни, като че ли му предстоеше особено неприятно задължение.