Алек размърда вежди като мъхести стоножки.
– Не, какво те кара да мислиш така? Реших да пробвам да кастрирам чистокръвно двугодишно сам, за удоволствие.
Посмя се хрипливо на собственото си остроумие и махна към замъка с ножиците.
– Хайде, моме, беж да те няма. Ще ти го върна за вечеря – макар че дотогава няма да става за много.
Джейми очевидно нямаше много вяра на последната забележка, протегна дългата си ръка и взе ножиците от ръцете на Алек.
– Ще се чувствам по-спокоен, ако са у мен – каза и изгледа Стария Алек многозначително. – Хайде, сасенак. Когато свърша работата на Алек вместо него, ще те намеря.
Приведе се да ме целуне по бузата и прошепна в ухото ми:
– Конюшните. По пладне.
Конюшните в замъка бяха по-добре построени от много от колибите, които бях виждала по време на пътуването с Дугал: каменен под и стени, а единствените отвори бяха тесните прозорци в единия край и вратата в другия, както и по-тесните цепнатини под дебелия сламен покрив, за да кацат по-лесно бухалите, които се хранеха с мишките в сламата. Проветряваха добре и пропускаха достатъчно светлина, така че помещението да е приятно притъмнено, но не и мрачно.
В плевнята, точно под покрива, светлината бе още по-добра, образуваше ивици върху купчините слама, а прашинките на пътя ѝ грейваха като злато. Въздухът влизаше на топли вълни през процепите и ухаеше на шибой, самакитка и чесън от градините, а отдолу се вдигаше приятната миризма на конете.
Джейми се размърда под дланта ми и седна. Главата му се премести от сенките към един ярък лъч слънце – сякаш някой палеше свещ.
– Какво има? – попитах го сънливо и обърнах глава накъдето гледаше и той.
– Малкия Хамиш – рече тихо, докато се взираше надолу през ръба на плевнята. – Сигурно си иска понито.
Претърколих се непохватно по корем и се покрих с долната си риза – глупаво, понеже отдолу никой не можеше да види нещо повече от темето ми.
Синът на Колъм вървеше бавно между преградите. Край някои от тях спираше колебливо, макар да не обръщаше внимание на любопитните червеникави и кафяви глави, щръкнали над вратите. Търсеше нещо, но не беше дебелото му кафяво пони, което спокойно дъвчеше слама в отделението си до вратата.
– Боже, отива към Донас! – Джейми сграбчи поличката си и бързо я навлече, преди да се спусне. Направо увисна на ръце и скочи на пода. Приземи се леко на посипаните със слама камъни, но все пак достатъчно шумно, за да стресне Хамиш.
Макар луничавото лице на малчугана да се поуспокои, когато видя кой е, в сините му очи се четеше предпазливост.
– Помощ ли ти трябва, братовчеде? – Той направи няколко крачки към кошарите и се облегна на една от отвесните греди, като препречи пътя на Хамиш.
Хамиш се подвоуми, но изпъна гръб и издаде брадичка.
– Ще яздя Донас – каза той, опитвайки да звучи решително, макар да не успя съвсем.
Донас – името му значеше „демон“ и не бе предвидено да го ласкае, – се намираше сам в края на конюшнята, разделен с празна преграда от най-близкия си съсед. Огромен и зъл дорест жребец, той не ставаше за яздене и никой, освен Стария Алек и Джейми, не смееше да го доближи. От отделението се чу раздразнено изцвилване, огромна меденочервеникава глава се стрелна оттам и изтрака със зъби в опит да ухапе голото рамо на Джейми.
Той не помръдна, защото знаеше, че звярът не може да го достигне, но Хамиш отскочи назад и изписка от страх пред ококорените, кървясали очи и разширени ноздри.
– Не мисля – спокойно рече Джейми. Хвана малкия си братовчед за рамото, като го отведе по-далеч от коня, който изрита недоволно преградата си. Хамиш потрепери заедно с дъските.
Джейми завъртя момчето към себе си и го изгледа отгоре надолу с ръце на хълбоците.
– Сега – рече твърдо. – Какво ти става? Защо изобщо искаш да имаш нещо общо с Донас?
Хамиш беше стиснал челюст, но лицето на Джейми едновременно бе увещаващо и непреклонно. Побутна леко с юмрук момчето и получи слаба усмивка в отговор.
– Хайде, де – продължи тихо Джейми. – Знаеш, че няма да кажа на никого. Нещо глупаво ли си направил?
Светлата кожа на момчето поруменя.
– Не. Поне... не. Е, може би малко.
След още малко окуражаване историята се изясни, първо несигурно, а след това в прилив от самопризнания.
Предния ден яздел понито си с още няколко момчета. По-големите започнали да се надпреварват кой ще прескочи по-високо препятствие. Хамиш едновременно им се възхитил и им завидял, и желанието да се изперчи надделяло над благоразумието. Опитал да накара дебелото си пони да прескочи каменна ограда. То нямало нито способностите, нито интереса за това, и спряло рязко пред оградата. Малкият Хамиш полетял над главата му, над оградата и право в копривата от другата страна. Жегнат и от копривата, и от смеха на другарите си, той решил да излезе на „истински кон“, както се изрази.