– Няма да се смеят, ако изляза с Донас – рече той, като предвкусваше сценката с мрачно удоволствие.
– Не, няма да се смеят – съгласи се Джейми. – Твърде ще са заети да ти събират кокалите.
Изгледа братовчед си и бавно поклати глава.
– Нека ти кажа нещо, момко. На добрия ездач му трябват кураж и благоразумие. Имаш куража, но благоразумието малко ти липсва.
Постави успокоително ръка на рамото му и го придърпа към края на конюшнята.
– Хайде, друже. Помогни ми да изгребем сламата и ще те запозная с Кобхар. Прав си. Ако си готов, трябва да имаш по-добър кон, но не е нужно да се убиеш, за да се докажеш.
Пътьом Джейми хвърли поглед към плевнята, вдигна вежди и сви рамене безпомощно. Усмихнах му се и махнах с ръка, за да му покажа, че няма проблем. Джейми взе една ябълка от кошницата край вратата. Взе вила от ъгъла и поведе Хамиш към една от централните прегради.
– Ето, братовчеде. – Джейми подсвирна тихо през зъби и от преградата се подаде ръждив на цвят кон с едра глава и изпръхтя. Тъмните му очи бяха големи и топли и бе вирнал уши, така че изглеждаше приятелски настроен.
– Е, Кобхар, киамар а та ту? – Джейми потупа гладкия врат и почеса коня зад ушите. Направи знак на братовчед си. – Ела. Така, до мен. Достатъчно близо, за да те подуши. Конете обичат това.
– Знам. – Гласецът на Хамиш бе презрителен. Едва стигаше до носа на коня, но посегна нагоре и го потупа. Не помръдна, докато животното свеждаше глава и рошеше косата му.
– Дай ми ябълка – каза Хамиш на Джейми и получи една. Меките устни на коня внимателно взеха плода от дланта му, прехвърлиха го към огромните кътници и там ябълката изчезна със сочно хрущене. Джейми наблюдаваше одобрително.
– Добре. Мисля, че ще се разберете. Хайде, посприятелете се, докато привърша с храненето на другите, а после може да го изведеш на разходка.
– Сам? – попита развълнувано Хамиш. Кобхар, чието име значеше „пяна“, беше добър, но много силен и одухотворен скопец. По нищо не приличаше на кафявото пони.
– Ще обиколиш пасбището два пъти под мой надзор и ако не паднеш или не го дърпаш твърде силно за поводите, ще го изкараш сам. Но няма да скачате, докато не разреша.
Дългият гръб на Джейми се приведе, когато напълни една вила сено от купчината в ъгъла и я отнесе до най-близката преграда.
Изправи гръб и се усмихна на братовчед си.
– Ще подадеш ли една и на мен?
Подпря вилата на преградата и захапа ябълката. Двамата хапваха, облегнати един до друг на стената. Джейми подаде огризката си на един от любопитните коне и отново вдигна вилата. Хамиш го следваше надолу по пътечката и дъвчеше.
– Чувал съм, че баща ми е бил добър ездач – подхвана плахо Хамиш след миг мълчание. – Преди... преди, когато е можел.
Джейми стрелна братовчед си с поглед, но първо остави сламата в преградата на младия кон, който беше получил огризката. После отвърна на неизречената мисъл на детето, вместо на думите му.
– Не съм го виждал да язди, но ще ти кажа, момко, надявам се никога да не ми потрябва толкова много кураж, колкото има Колъм.
Хамиш любопитно премести поглед върху белезите по гърба на Джейми, но не продума. След втората ябълка мислите му явно се рееха другаде.
– Рупърт каза, че е трябвало да се ожениш – отбеляза с пълна уста.
– Исках да се оженя – каза твърдо Джейми и върна вилата до стената.
– О… Ами... добре – рече несигурно Хамиш, сякаш тази нова идея го обърка. – Само се чудех... пречи ли?
– Кое? – Джейми сякаш осъзна, че разговорът може да продължи по-дълго, и се настани на една бала.
Краката на Хамиш не стигаха съвсем до пода, иначе сигурно щеше да подритне прахта. Вместо това изтрополи с пети по здраво натъпканата слама.
– Пречи ли ти, че си женен. Да спиш с жена всяка нощ, имам предвид.
– Не – каза Джейми. – Не, всъщност е много приятно.
Хамиш като че ли се съмняваше.
– Не мисля, че много би ми харесало. Но пък всички момичета, които познавам, са мършави и миришат, сякаш се къпят само с вода, и то рядко. Дамата Клеър – твоята дама, имам предвид – добави бързо, сякаш за да няма объркване, – тя, хм, с нея спането изглежда приятно. Имам предвид, че е мека.
Джейми кимна.
– Да, вярно е. И хубаво мирише – рече той. Дори в сумрака виждах как край устата му трепка мускулче и разбрах, че не смее да вдигне поглед към мен.
Последва дълго мълчание.