– Как разбра? – попита Хамиш.
– Какво как съм разбрал?
– Коя е вярната дама, за която да се ожениш – нетърпеливо повтори момчето.
– О… – Джейми се облегна на каменната стена, подпрял глава с ръце. – Веднъж попитах баща си същото – каза той. – Каза ми, че човек просто усеща. И ако не усети, не е вярната девойка.
– Ммммхм... – По изражението на момчето личеше, че не намира отговора за особено задоволителен. Облегна се, съзнателно имитирайки позата на Джейми. Краката му, по чорапи, но без обувки, стърчаха от ръба на балата. Колкото и да беше малък, фигурата му обещаваше някой ден да заприлича на тази на братовчед му. Раменете, формата на главата – и по двете си приличаха почти като две капки вода.
– Къде са ти обувките? – обвинително го попита Джейми. – Нали пак не си ги забравил в пасбището? Майка ти ще ти нашари бузите, ако си ги изгубил.
Хамиш сви рамене – заплахата от това не му беше важна. Явно мислеше за нещо по-належащо.
– Джон... – започна той, мръщейки се замислено, – Джон казва...
– Джон конярчето, помощникът в кухнята, или Джон Камерън? – попита Джейми.
– Конярчето. – Хамиш махна с ръка, за да не го разсейва повече Джейми. – Каза за жененето...
– М? – окуражи го Джейми, но тактично не го гледаше в лицето. Погледна към мен. Ухилих му се и той прехапа устна, за да не се ухили също.
Хамиш си пое дълбоко дъх и го изпусна заедно с думите, като сачми от въздушна пушка.
– Каза-че-трябва-да-обслужиш-девойката-както-жребец-кобила-и-не-му-повярвах-обаче-вярно-ли-е?
Захапах здраво пръста си, за да не се разсмея с глас. Джейми нямаше предимството да е скрит, затова заби пръсти в крака си и се изчерви поне колкото Хамиш. Приличаха на два домата, представени за оценка на някой земеделски панаир.
– Ами, да... е, в известна степен... – произнесе задавено. После се овладя и повтори по-уверено: – Да, така правим.
Хамиш погледна полуужасен към съседната преграда, където си почиваше един от конете, а между краката му висяха трийсетина сантиметра репродуктивно оборудване. После погледна със съмнение в скута си, а аз натъпках шепа плат в устата си.
– Има разлика, де – продължи Джейми. Наситеният цвят на лицето му чезнеше, но около устата му още трепкаха мускулчета. – Например... по-нежно е.
– Значи не ги хапеш по врата? – Хамиш питаше със сериозното, вглъбено изражение на човек, който си води старателни записки наум. – За да не мърдат?
– Хм... не. Не и по принцип. – Упражнявайки впечатляващата си воля, Джейми мъжествено се изправяше пред отговорността да просветли детето. Продължи, като внимаваше да не поглежда нагоре: – Има и още една разлика. Може да се прави и лице в лице, вместо само отзад. Както желае дамата.
– Дамата ли? – Хамиш сякаш не му хващаше много вяра. – Аз бих предпочел да е отзад. Не мисля, че ще искам някой да ме гледа, докато го правя. Трудно ли е да не се смее човек?
Когато същата нощ си лягах, още мислех за Джейми и Хамиш. Отметнах завивките усмихната. От прозореца духаше студен ветрец и нямах търпение да се мушна под тях, до топлия Джейми. Неуязвим за студа, сякаш носеше у себе си малка пещ и кожата му беше винаги топла – понякога почти гореща, сякаш се разгаряше, когато я докосвах с хладните си пръсти.
Още бях непозната и другоземка, но вече не гостувах в замъка. Макар омъжените жени да ми се струваха по-дружелюбни сега, когато бях част от тях, по-младите като че ли ненавиждаха факта, че един от наличните ергени вече не е свободен. Всъщност толкова много от тях ме гледаха студено и злословеха, скрили усти с ръце, че се зачудих колко точно от девиците на замъка са се озовавали в някоя ниша заедно с Джейми Мактавиш по време на краткия му престой.
Е, вече не беше Мактавиш, разбира се. Повечето обитатели на замъка винаги бяха знаели кой е и независимо дали ме мислеха за английски шпионин, или не, трябваше да се примирят, че вече и аз знам. Затова сега открито се наричаше Фрейзър, както и аз. В стаята над кухнята вече ме посрещаха с „госпожо Фрейзър“, там, където задомените шиеха и дундуркаха бебетата си, като разменяха майчински мъдрости и заглеждаха преценяващо собствената ми талия.
Заради предишните си неуспехи в зачеването не бях се замисляла за бременност, когато се съгласих да се омъжа за Джейми, затова зачаках нетърпеливо цикъла си. Случи се навреме. Този път не тъгувах, а ме обзе облекчение. Животът ми беше достатъчно сложен и без бебе. Стори ми се, че Джейми донякъде съжалява, макар и той да каза, че е облекчен. Бащинството беше лукс, който човек в неговото положение не можеше да си позволи.
Вратата се отвори и той влезе, като търкаше глава с ленена кърпа, а капчици от косата му тъмнееха по ризата.