– Къде си бил? – попитах го изумена. Колкото и да бе пищен Леох в сравнение със селските домове и колиби, в него нямаше бани, освен една медна вана, в която Колъм от време на време топеше краката си, както и малко по-голяма, използвана от жените, които смятаха, че уединението в нея си струва усилието да я напълнят. Всичко друго се случваше на части, с помощта на леген и стомна, или навън – в езерото или в малка стаичка с каменни стени до градината, където младите жени бяха свикнали да се поливат една друга с кофи вода.
– В езерото – отвърна той, като провеси влажната кърпа през перваза. Мрачно рече: – Някой е оставил вратата на една от кошарите отворена, както и тази на конюшнята, и Кобхар е поплувал по здрач.
– О, затова не беше на вечеря. Но конете не обичат да плуват, нали? – попитах.
Той поклати глава и прокара пръсти през косата си, за да я изсуши.
– Не, не обичат. Но и те са като хората. Всякакви ги има. А Кобхар обича напъпилите водни растения. Пасял е край брега, когато дошла глутница кучета от селото, и го изтикали в езерото. Трябваше да ги прогоня и да вляза след него. Само почакай да спипам тоя бръмбазък Хамиш – закани се мрачно. – Ще го науча как се оставят вратите отворени.
– Ще кажеш ли на Колъм? – попитах. Малко ми беше мъчно за виновника.
Джейми поклати глава и затършува за кожената си торба. Извади комат хляб и парче сирене, вероятно задигнати от кухнята.
– Не. Колъм е много строг с момчето. Ако чуе за това, ще му забрани да язди цял месец. Не че би могъл след боя, който би получил. Боже, умирам от глад.
Захапа яростно хляба и пръсна трохи край себе си.
– Не си лягай с храната – предупредих го и сама се вмъкнах под завивките. – Какво ще правиш с Хамиш тогава?
Той преглътна остатъците и ми се усмихна.
– Не го мисли. Ще го откарам навътре в езерото точно преди вечеря утре и ще го хвърля във водата. Докато излезе и се изсуши, вечерята ще е приключила. – Изяде сиренето на три хапки и облиза пръсти. Завърши мрачно: – Нека той си легне мокър и гладен, да видим ще му хареса ли.
Взря се с надежда в едно от чекмеджетата на бюрото, където понякога съхранявах ябълки или други парченца храна. Само че тази вечер беше празно и той затвори чекмеджето с въздишка.
– Е, ще оцелея до закуска – заключи той философски. Съблече се бързо и се намести до мен, разтреперан. Макар крайниците му да бяха студени от плуването в езерото, тялото му бе блажено топло.
– Мм, хубаво е да човек да се сгъне до теб – промълви той, докато, предполагам, се „сгъваше“ до мен. – Миришеш различно. Плевила ли си днес?
– Не – отвърнах изненадана. – Мислех, че си ти. Миризмата, имам предвид.
Беше остра миризма на билки, не неприятна, но непозната.
– Аз мириша на риба – отбеляза той, докато душеше опакото на дланта си. – И на мокър кон. – Приближи лице към мен и вдиша. – Не, и ти не си. Но е наблизо.
Стана и отметна завивките. След известно тършуване го намерихме под възглавницата ми.
– Какво е това, за Бога? – Вдигнах го и го изпуснах. – Ох! Има бодли!
Беше вързопче растения, изкоренени и вързани с черен конец. Бяха увехнали, но от смачканите листа още се носеше остър аромат. В букета имаше едно цвете, иглика, чието стъбло ме беше уболо.
Засмуках засегнатия пръст и заобръщах стръка внимателно с другата си ръка. Джейми гледаше растенията, без да помръдва. След това рязко ги грабна, отиде до отворения прозорец и ги изхвърли. Върна се в леглото, събра старателно в дланта си парченцата пръст и изхвърли и тях. Затвори прозореца с трясък и се върна, отупвайки длани.
– Няма ги вече – каза ненужно. – Връщай се в леглото, сасенак.
– Какво беше?
– Сигурно шега. Лоша шега, но шега. – Надигна се на лакът и издуха свещта. – Хайде, мо дюин. Студено ми е.
Въпреки смущаващото зложелание, спах добре, в двойна безопасност зад залостената врата и в обятията на Джейми. Малко преди да се съмне, засънувах тревисти поляни, пълни с пеперуди. Жълти, кафяви, бели и оранжеви, кръжаха около мен като есенни листа, кацаха на главата и раменете ми, спускаха се като дъжд надолу по тялото ми, гъделичкаха ме, а прозирните им крилца биеха като отгласи на собственото ми сърце.
Бавно се върнах в реалността и осъзнах, че пеперудените крачка по стомаха ми са яркочервените кичури на Джейми, а уловената между бедрата ми пеперуда е езикът му.
– Ммм – рекох по-късно. – Много хубаво. Ами ти?
– И на мен ще ми е хубаво след около минута, ако продължаваш така – каза той и отдръпна ръката ми. – Но по-скоро бих се позабавил. Аз съм търпелив и лукав по природа. Може ли да ме удостоите с компанията си тази нощ, госпожо?