– Може – отвърнах. Сложих ръце зад главата си и го изгледах предизвикателно през полузатворени клепачи. – Ако искаш да кажеш, че си толкова разнебитен, та не можеш да се справиш повече от веднъж на ден.
Той ме изгледа косо, седнал на ръба на леглото. Рязко се спусна към мен и се оказах притисната дълбоко в пухеното легло.
– Е, добре – рече той, заровил лице в косата ми, – да не кажеш, че не съм те предупредил.
След две минути и половина той простена и отвори очи. Енергично разтърка с длани лицето и косата си и тя щръкна. След това изруга приглушено на келтски и стана с нежелание от леглото. Заоблича се, разтреперан в студената утрин.
– Предполагам, не можеш да кажеш на Алек, че си болен, и да се върнеш, нали? – попитах с надежда.
Той се засмя и се приведе, за да ме целуне. После опипом намери чорапите си под леглото.
– Де да можех, сасенак. Съмнявам се, че нещо по-малко от шарка, чума или тежка телесна повреда ще ми свърши работа като извинение. Ако не кървя, Стария Алек ще е при мен незабавно и ще ме извлачи от смъртния ми одър, за да помагам да очисти конете от глисти.
Изгледах прасците му, докато си слагаше чорапа и го прегъваше старателно отгоре.
– Тежка телесна повреда, така ли? Може и да успея да измисля нещо – рекох мрачно.
Той изсумтя и посегна за другия чорап.
– Е, внимавай къде ще ме нараняваш, сасенак. – Опита се да ми намигне мръснишки, но успя само да примижи. – Удариш ли твърде високо, няма да съм полезен и на теб.
Повдигнах вежда и се сгуших в завивките.
– Не се тревожи. Няма да те пипам над коленете.
Потупа ме по една от по-големите извивки и пое към конюшнята, докато си припяваше силно: „Насред пирена“. Рефренът се понесе от стълбището:
Седя си със девойче, на коляно я дундуркам –
И не щеш ли, мъхеста пчела ме жилна ето таааам –
Горе във пирена, на върха на Бендикея!
Прав беше – музиката наистина му беше чужда.
За кратко си позволих да ме обземе доволна сънливост, но скоро станах за закуска. Повечето обитатели на замъка бяха яли и вече работеха – тези в залата ме поздравиха сравнително приятелски. Нямаше присвити очи, нито прикрита враждебност, никой не се чудеше дали гадният му номер е сработил. Но въпреки това внимателно наблюдавах лицата.
Прекарах сутринта сама в градина и полето, с кошницата и пръчката ми за копаене. Свършваха ми някои от най-често употребяваните билки. Обикновено хората отиваха при Гейлис Дънкан, но в последно време при мен се бяха появили и неколцина души от селото и цяровете ми се търсеха много. Може би болестта на съпруга ѝ пречеше да се грижи за обичайните си пациенти.
Прекарах късния следобед в лечебницата. Нямаше много хора – само един с упорита екзема, един с разместен палец и помощник в кухнята, който се бе залял с гореща супа. След като дадох мехлем от стилингия и син ирис и наместих палеца, се заех да начукам крайно подходящо именувания камен корен в едно от по-малките хаванчета на покойния Бийтън.
Беше досадно, но пък подходящо за мързелив следобед като този. Времето беше хубаво и когато се качих на масата си, за да погледна през прозорчето, видях как се удължават синкавите сенки под западните брястове.
Вътре стъклениците лъщяха спретнати, а в скрина до тях се мъдреха подредени купчинки превръзки и компреси. Аптекарският шкаф бе почистен и дезинфекциран из основи и сега съдържаше изсушени листа, корени и плесени, прибрани в торбички от тънък памук. Дълбоко вдишах ароматите на убежището си и въздъхнах удовлетворено.
Спрях да удрям по растението и оставих чукалото. Наистина бях удовлетворена, осъзнах шокирана. Въпреки непрестанната несигурност на живота тук, въпреки зложелателството от снощи и малката, непрестанна болка от липсата на Франк, всъщност не бях нещастна. Тъкмо напротив.
Незабавно се засрамих, почувствах се като предател. Как можеше да съм щастлива, когато Франк сигурно вече беше полудял от тревога? Ако времето там наистина продължаваше да тече – а не виждах защо да е иначе, – нямаше ме вече повече от четири месеца. Представях си как претърсва шотландските чукари, звъни в полицията, чака някакъв знак, някаква вест от мен или за мен. Сигурно вече почти бе изгубил надежда и навярно очакваше да му съобщят само, че са намерили тялото ми.
Оставих хаванчето и започнах да кръстосвам тясната си стаичка и да търкам ръце в престилката си в спазъм на виновна скръб и съжаление. Трябваше да съм се измъкнала вече. Трябваше да съм се постарала повече да избягам. Но аз се бях постарала, напомних си. Неколкократно. И ето какво се случи.