Женена за издирван престъпник, с когото бяхме преследвани от садистичен капитан на отряд драгуни и живеехме сред варвари, които по-скоро биха убили Джейми, ако се окажеше заплаха за скъпоценната им кланова приемственост. И най-лошото – бях щастлива.
Седнах и се загледах безпомощно в подредените бутилки и буркани. Откакто се върнахме в Леох, живеех ден за ден и нарочно потисках спомените от предишния си живот. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да взема решение, но все отлагах тази необходимост за следващия ден, за следващия час, като заравях несигурността си в удоволствието от компанията на Джейми – и от обятията му.
Ненадейно от коридора се разнесоха тропот и ругатни и бързо отидох до вратата, тъкмо навреме, за да видя как с препъване влиза Джейми. От едната страна го крепеше Стария Алек Макмеън, а от другата – старателно, но не особено успешно, – едно от момчетата, които помагаха в конюшнята. Джейми се отпусна на столчето ми с изпънат ляв крак, като го погледна с ядна гримаса – явно не го болеше толкова, затова приклекнах да го огледам без особено безпокойство.
– Леко изкълчване – казах. – Какво си направил?
– Паднах – рече кратко Джейми.
– От оградата? – подкачих го. Той ме изгледа като буреносен облак.
– Не. От Донас.
– Яздил си онова създание? Е, тогава имаш късмет, че само с това си се отървал.
Взех една превръзка и започнах да увивам с нея ставата.
– Е, не беше толкова зле – опита се да го защити Стария Алек. – Всъщност, момче, доста добре се справяше за малко.
– Знам – сопна се Джейми и стисна зъби, когато пристегнах. – Ужили го пчела.
Гъстите вежди на стареца се стрелнаха нагоре.
– А, така ли било? Сякаш някоя зла фея прошепна на звяра – довери ми. – Подскочи и с четирите крака, право нагоре, после направо лудна. Търчеше из ограждението като оса в буркан. Младокът обаче се държеше – и Алек кимна към Джейми, който измайстори поредната си неприятна физиономия вместо отговор, – докато чудовището не прескочи оградата.
– Прескочил е оградата? Къде е сега? – попитах, докато ставах и отупвах ръце.
– На половината път обратно към ада, предполагам – каза Джейми, като постави крак на земята и внимателно отпусна тежестта си на него. – Да си стои там. – Трепна и отново седна.
– Съмнявам се, че на Дявола му е нужен полуопитомен жребец – отбеляза Алек. Самият той може да се превръща в кон, когато поиска.
– Може би той е Донас – предложих, развеселена.
– Не бих се усъмнил – каза Джейми, още кисел, но настроението му като че ли се пооправяше. – Само че Дяволът обикновено е черен жребец, нали?
– О, да – каза Алек. – Огромен черен жребец, бърз като греховната помисъл, дето прехвърча между момък и девойка.
Усмихна се добронамерено на Джейми и стана, за да си ходи.
– И като говорим за помисли – рече и ми смигна, – момко, да не си стъпил утре в конюшнята. Лежи си и... си почивай.
– Защо – попитах, докато изпровождах с поглед стария отговорник по конете, – всички смятат, че мислим само как да си легнем?
Джейми отново опита да се отпусне на крака си, като се подпираше на тезгяха.
– Първо, женени сме от по-малко от месец. Второ... – Той ми се ухили, клатейки глава. – И преди съм ти казвал, сасенак. Всяка мисъл е изписана на лицето ти.
– Мамицата му – отвърнах.
С изключение на бързо отскачане до лечебницата, за да проверя има ли спешни случаи, прекарах цялата следваща сутрин в грижи за настойчивите нужди на единствения си пациент.
– Предполага се да си почиваш – укорих го в някакъв момент.
– Почивам си. Е, поне глезенът ми. Виждаш ли?
Изпъна дългия си пищял и размърда стъпало. Рязко спря с приглушено „ох“. Свали още подутия си глезен и внимателно го разтърка.
– А така, да видиш ти – казах и свалих крака на пода. – Хайде. Стига си киснал в леглото. Трябва ти свеж въздух.
Той приседна и косата падна над очите му.
– Мислех, че искаш да си почивам.
– Може да си почиваш на открито. Стани. Ще оправя леглото.
Докато се оплакваше колко съм безчувствена и колко малко внимание показвам към тежко ранения, той се облече и поседя достатъчно дълго, за да превържа слабия глезен, преди естествената му жизненост да надделее.
– Навън е малко влажно – каза той и погледна през прозореца, където лекият ръмеж се беше превърнал в порой. – Да се качим на покрива.
– На покрива? Да, разбира се. Нищо по-добро за изкълчен глезен от шест стълбища.
– Пет. Освен това си имам бастун. – Той победоносно извади иззад вратата въпросния „бастун“ – една стара тояга.