– Откъде го взе? – попитах, докато го разглеждах. Отблизо беше още по-очукан, метър твърда дървесина, твърда като диамант.
– Алек ми го зае. Използва го за мулетата – чуква ги между очите, за да внимават.
– Звучи много полезно – рекох и хвърлих многозначителен поглед на парчето дърво. – Трябва да опитам някой път. С теб.
Накрая се появихме на едно закътано местенце, над което висеше крайчец от покрива. Пред нас имаше малък парапет.
– О, прекрасно е! – Въпреки дъжда гледката бе величествена – сребърното езеро се ширеше, скалите отвъд се извисяваха към каменносивото небе като набраздени юмруци.
Джейми се подпря на парапета, за да облекчи ранения си крак.
– Да, така е. От време на време идвах тук, при предните си престои в замъка.
Посочи оттатък езерото, което се къдреше под дъжда.
– Виждаш ли цепнатината между онези две скали?
– В планините ли? Да.
– Оттам е пътят към Лалиброх. Когато ми ставаше самотно за дома, понякога идвах тук и се заглеждах. Представях си как прелитам като гарван през прохода, под мен хълмовете и полята от другата страна на планината, а в края на долината – дома ми.
Докоснах го по ръката.
– Искаш ли да се върнеш, Джейми?
Завъртя глава и ми се усмихна.
– Замислял съм се. Не съм сигурен, че искам, но мисля, че трябва. Не мога да кажа какво ще открием там, сасенак. Но... да. Сега съм женен. Ти си господарката на Брох Туарах. Издирван или не, трябва да се върна, дори само за да оправя нещата там.
У мен се надигнаха вълнение, облекчение и нервност при мисълта да напусна Леох и интригите му.
– Кога заминаваме?
Той се намръщи и затрополи с пръсти по парапета. Камъкът бе потъмнен и влажен от дъжда.
– Е, мисля, че трябва да изчакаме херцога. Възможно е да реши да направи услуга на Колъм, като се застъпи за мен. Ако не успее, може да ми уреди поне амнистия. Тогава ще е много по-безопасно да се върнем.
– Е, да, но...
Той ме изгледа остро.
– Какво има, сасенак?
Поех си дълбоко дъх.
– Джейми... ако ти кажа нещо, ще ми обещаеш ли да не питаш откъде знам?
Хвана ме за ръцете и се вгледа в лицето ми. Дъждът оставаше на миниатюрни капчици в косата му, които се търкаляха по лицето му. Усмихна ми се.
– Казах ти, че няма да те питам за нищо, което не искаш да ми кажеш. Да, обещавам.
– Нека седнем. Не бива да стоиш прав на този крак.
Намерихме част от стената, останала суха под покрива, и се настанихме удобно с гръб към стената.
– Добре, сасенак. Какво има? – попита той.
– Херцогът на Сандрингам – рекох. Прехапах устна. – Джейми, не му вярвай. Самата аз не знам всичко за него, но знам... че нещо не наред.
– Значи знаеш за това? – попита ме той изненадан.
Сега аз го зяпнах.
– Значи вече знаеш? Срещал ли си го? – Бях облекчена. Може би тайнствената връзка между Сандрингам и якобитската кауза бе по-добре позната, отколкото подозираха Франк и викарият.
– О, да. Беше тук на посещение, когато бях на шестнайсет. Когато... си тръгнах.
– А защо си си тръгнал? – Заинтригувах се, защото си спомних какво беше казала Гейлис Дънкан при първата ни среща в гората. Странният слух, че Джейми е истинският баща на сина на Колъм. Самата аз знаех, че това няма как да е възможно – но като че ли само аз в замъка бях наясно с това. Може би то беше довело до опита на Дугал да убие Джейми – ако атаката срещу Джейми наистина е била негово дело.
– Не е било заради... заради лейди Летиша, нали? – попитах колебливо.
– Летиша ли? – Изражението му на изумление и шок отпусна нещо, което се бе стегнало под лъжичката ми. И преди не бях смятала, че е истина, но все пак...
– Защо, за Бога, я споменаваш? – попита Джейми. – Живях в замъка година и си спомням само един път, в който сме разговаряли, когато ме привика в покоите си и ме нахока, задето бях повел една игра с момчетата през розовата ѝ градина.
Казах му за твърденията на Гейли и той се засмя, изпускайки пара в хладния, влажен въздух.
– Боже, сякаш имам дързостта!
– Не смяташ, че Колъм е подозирал нещо, нали?
Той тръсна глава решително.
– Не, не мисля, сасенак. Ако му беше хрумнало, нямаше да доживея до седемнайсет, камо ли до преклонните двайсет и три.
Това повече или по-малко потвърди впечатленията ми от Колъм, но въпреки това се поуспокоих. Изражението на Джейми стана замислено, а сините му очи се зареяха към нещо, което само той виждаше.
– Като се замисля, май че не знам дали Колъм знае защо си заминах толкова бързо. И ако Гейлис Дънкан разпространява такива слухове... тази жена е беля, сасенак – клюкарка и кавгаджийка, дори да не е вещица, за каквато я мислят хората. Е, тогава най-добре да му кажа защо си тръгнах.