– Викарият – отвърна Франк. Иронията явно му се струваше много смешна. – Икономката му е една от тях.
Сетих се за достопочтената госпожа Греъм и изсумтях.
– Не ставай глупав!
– Е, не са съвсем вещици. В Шотландия стотици години е имало вещици – горили са ги чак до края на осемнайсети век, – но тези би трябвало да са нещо като друиди. Едва ли са обособено сборище – не и сатанинско, искам да кажа. Но викарият каза, че някаква местна група още спазва древните сезонни ритуали. Позицията не му позволява да се интересува особено от това, но е и твърде любопитен, за да го пренебрегне. Не знаеше къде се провеждат церемониите, но щом има каменен кръг, там ще е. – Потри ръце. – Какъв късмет!
Да станеш веднъж по тъмно за разходка е приключение. В два поредни дни вече прилича на мазохизъм.
А този път и си нямахме топла кола с одеяла и термос. Кретах сънена нагоре по хълма след Франк, спъвах се в корени и си удрях палците в камъни. Беше студено и мъгливо, затова зарових ръце по-дълбоко в джобовете на жилетката си.
Последно усилие нагоре до хребета и кръгът се откри пред нас. В предутринта камъните почти не се виждаха. Франк закова на място, докато им се любуваше, а аз седнах запъхтяна на един удобен камък.
– Великолепно – промълви Франк. С плахи, тихи стъпки доближи външния край на кръга и силуетът му се сля със сенките на канарите. Бяха наистина красиви, но и зловещи, да му се не види. Тръпките ми не бяха само от студ. Ако създателите на кръга бяха искали да е внушителен, определено си знаеха работата.
След миг Франк се върна.
– Още няма никого – прошепна ненадейно иззад мен и аз подскочих. – Хайде, намерих откъде да наблюдаваме.
Източното небе вече сивееше, слабо, но достатъчно, за да не се спъна някъде, докато Франк ме превеждаше през една пролука сред няколко елхови храста в края на пътеката. Свободното място едва стигаше да застанем рамо до рамо. Пътеката обаче се виждаше ясно, както и вътрешността на кръга – бяха на не повече от шест-седем метра. Не за пръв път се запитах какво точно е правил Франк през войната. Твърде добре знаеше как да се движи безшумно в мрака.
Най-много от всичко ми се искаше да се свия под някой храст и да си отспя – само че нямаше място и останах права, втренчена в пътеката, по която щяха да дойдат друидите. Гърбът ми се схващаше, а краката ме боляха, но навярно малко оставаше – хоризонтът розовееше, оставаше не повече от половин час до изгрева.
Първата пристигна почти толкова безшумно, колкото Франк. Близо до върха ритна едно камъче, но иначе не издаде звук. Постепенно се подаде прилежно сресаната посивяла глава на госпожа Греъм. Значи беше вярно. Бе облечена дебело, с рокля от туид и вълнено палто. Стискаше под мишница бял вързоп. Скри се зад един от камъните, тиха като призрак. Останалите бързо я последваха, по една или по две, с приглушено хихикане и шепот, които бързо утихнаха, когато влязоха в кръга.
Разпознах няколко от тях: госпожа Бюканън, пощальонката, с прясно накъдрена руса коса, от която осезаемо лъхаше на „Нощ в Париж“. Потиснах смеха си. Така значи се носеха съвременните друиди!
Бяха общо петнайсет, всичките жени, на възраст от шейсетина години, като госпожа Греъм, до момиче едва прехвърлило двайсетте – бях я видяла да бута детска количка два дни по-рано. Всички носеха дрехи за трудни преходи и еднакви вързопи. Почти без да разговарят, те се скриха зад канарите и храстите и се показаха целите в бяло, с голи до раменете ръце. Долових аромата на сапун за пране, когато една подмина нашите храсти, и разбрах, че премените са чаршафи, с които жените бяха увили телата си.
Събраха се пред кръга, подредиха се от най-възрастната към най-младата и зачакаха смълчани. Светлината на изток се усилваше.
Докато ръбът на слънцето се подаваше над хоризонта, редицата пое с бавен ход между два от камъните. Предводителката ги отведе право в средата на кръга и започнаха да обикалят бавно и царствено като лебеди.
Предводителката спря, вдигна ръце и пристъпи в средата на кръга. Вдигна лице към двете канари в най-източната му част и извиси глас. Не силен, но достатъчно ясен, за да се чува около кръга. Застиналата мъглица разпрати ехото от думите ѝ, сякаш идваха отвсякъде едновременно, като че ли от самите камъни.
Каквото и да значеха думите, останалите ги повториха – и затанцуваха. Не се докосваха, но протягаха ръце една към друга, люшкаха се и приклякаха, движейки се в кръг. Ненадейно се разделиха на две. Седем от танцьорките продължиха по часовниковата стрелка, а останалите – обратно. Двата полукръга се разминаваха все по-бързо, като току оформяха цял кръг, а миг по-късно – две успоредни редици. Предводителката стоеше неподвижна в средата и повтаряше скръбния висок зов на отдавна забравен език.