Вдигна глава към водата, която се лееше обилно от стрехите.
– По-добре да слизаме, сасенак. Малко е мокро.
Надолу поехме по различен маршрут, като прекосихме покрива и заслизахме по външно стълбище, водещо към кухненските градини. Поисках да отскубна малко пореч3, ако дъждът ми позволеше. Скрихме се под един перваз на прозорец на стената на замъка.
– За какво ти е поречът, сасенак? – попита Джейми, загледан в мършавите увивни растения и растения, омачкани от силния порой.
– Когато е зелен, не ми върши работа. Първо го изсушаваш, а после...
Прекъсна ме ужасяващ шум – лай и викове оттатък градинската стена. Затичах се натам през дъжда, следвана по-бавно от Джейми.
Отец Байн, селският свещеник, тичаше по пътя, а краката му плискаха в локвите, подгонен от глутница кучета. Спъна се в тежкото си расо и падна сред експлозия от капчици и кал. След миг кучетата го наобиколиха с ръмжене.
Над стената до мен прелетя кариран плат и Джейми се озова сред тях, размахвайки тоягата си. Развика се на келтски, като така добавяше към данданията. Ругатните му нямаха много ефект, но тоягата имаше. Когато улучваше някое животно, то рязко проскимтяваше – постепенно глутницата се обърна и избяга към селото.
Джейми отметна запъхтян косата от очите си.
– По-лоши са от вълци – рече той. – Вече бях казал на Колъм за тези. Те вкараха Кобхар в езерото преди два дни. Най-добре да нареди да ги застрелят, преди да убият някого.
Аз приклекнах до падналия свещеник и го огледах. Дъждът се оттичаше от краищата на косата ми и усещах как шалът ми прогизва.
– Е, още не са. Оставили са си зъбите по него, но като цяло е добре.
Расото на отец Байн бе скъсано от едната страна и се подаваше бялото му, неокосмено бедро. По него имаше грозна драскотина, както и следи от зъби, от които се процеждаше кръв. Свещеникът се изправяше на крака. Бе блед като овесена каша. Очевидно раните му не бяха тежки.
– Елате с мен в лечебницата, отче, ще почистя нараняванията – предложих, потискайки усмивката си при вида на дебелия дребен свещеник – расото му плющеше на вятъра и чорапите му се виждаха.
В най-добрия случай лицето на отец Байн приличаше на стиснат юмрук. Сега червените петна по него караха бръчките му да личат още повече. Изгледа ме, сякаш му бях предложила да се съблече публично.
Явно точно така мислеше, защото следващите му думи бяха:
– Какво, човек на Бога да позволи жена да докосва личните му части? Ще ви кажа, мадам, не знам какви неморални деяния са допустими в кръга, в който се движите, но знайте, че тук това не се търпи – не и докато аз се грижа за душите на това паство!
И той се обърна и закуцука обратно, като се мъчеше неуспешно да придържа скъсаните части на расото си.
– Както искате – подвикнах след него. – Ако не ми позволите да прочистя раната, ще забере!
Свещеникът не отвърна, но се попрегърби и заподскача по стълбището на градината като пингвин по парче лед.
– Този човек не харесва много жените, нали?
– Предвид професията му, така е по-добре – отвърна Джейми. – Да отидем да ядем.
След обяд изпратих пациента си в леглото – този път сам, въпреки протестите му, – и слязох в лечебницата. Дъждът правеше работата ми спокойна – хората си стояха на закрито, вместо да мачкат краката си с рала или да падат от покриви.
Прекарах няколко приятни часа, докато обновявах медицинското ръководство на Дейви Бийтън. Точно докато приключвах, един посетител изпълни целия праг.
Примижах в полумрака и видях, че е Алек Макмеън, увит в няколко палта, шалове и парчета конски чул.
По походката ми напомни на Колъм, когато бе дошъл в лечебницата с мен, така че ми стана ясно какъв е проблемът.
– Ревматизъм, нали? – попитах съчувствено, докато той сядаше сковано на единственото ми столче и простена приглушено.
– Да. Влагата направо попива в кокалите ми. Може ли нещо да се направи?
Постави огромната си възлеста длан на масата и позволи на пръстите си да се отпуснат. Ръката му се отвори бавно, като нощно цвете, и разкри мазолестата вътрешност на дланта му. Хванах един от пръстите и го раздвижих леко напред-назад, масажирайки дланта. Сбръчканото лице на стареца се сбърчи за миг, после се отпусна, когато първите болки отминаха.
– Като дърво е – рекох. – Малко уиски и силен масаж е най-добрата ми препоръка. Чаят от вратига помага само донякъде.
Той се засмя и от рамото му паднаха няколко шала.
– Уиски, а? Съмнявах се, моме, но виждам, че от теб ще излезе лекар.
Извадих от скрина с лекарствата една кафява бутилка без етикет. В нея беше запасът ми от дестилационната на Леох. Поставих го на масата пред него заедно с купичка.