– Ще ти кажа нещо. Писал съм на херцога, че може да ловува в земите над Ерлик – иска да постреля по елени там. Ще изпратя Джейми с него, може би още таи някакво приятелство към момчето...
Дугал го прекъсна с нещо на келтски, явно цинична забележка, защото Колъм се засмя и каза:
– Не, Джейми ми се струва достатъчно голям, за да се грижи за себе си. Но ако херцогът бъде убеден да се застъпи за него пред Негово Величество, това би бил най-добрият му шанс за помилване. Ако искаш, ще кажа на Негова Светлост, че и ти ще отидеш. Помогни на Джейми както искаш, а и няма да си тук, докато оправям нещата.
Оттатък площадката се чу приглушено тупване и рискувах да надзърна. Беше Лери, бледа като варосаната стена зад себе си. Държеше поднос с гарафа – една от купичките бе паднала на покрития с килим под.
– Какво беше това? – чу се резкият глас на Колъм отвътре. Лери остави подноса на маса до вратата, като почти катурна и гарафата в бързината, и изтича надолу по стълбите.
Чувах как Дугал крачи към вратата и знаех, че няма да се измъкна, без да ме види. Едва имах време да се измъкна иззад скривалището и да вдигна падналата купичка, преди вратата да се отвори.
– О, ти ли си? – Дугал звучеше донякъде изненадан. – Това ли е сместа от госпожа Фиц за гърлото на Колъм?
– Да – включих се плавно в ситуацията. – Казва, че се надява скоро Колъм да се чувства по-добре.
– Обещавам. – С по-бавна крачка Колъм се появи до брат си. Усмихна ми се. – Благодари на госпожа Фиц от мое име. А на теб благодаря, задето ми го донесе. Ще поседиш ли с мен, докато го изпия?
От подслушания разговор бях забравила защо съм се качила, но сега си спомних. Дугал се извини и си тръгна, а аз последвах Колъм в библиотеката му и той ми даде пълна свобода сред лавиците.
Още бе зачервен от кавгата, но отговаряше на въпросите ми за книгите с привичното си спокойствие и елегантност. Единствено светналите му очи и леката напрегнатост в стойката го издаваха.
Една-две ботанически книги ми се сториха интересни и си ги заделих, докато прелиствах страниците на дебел роман.
Колъм прекоси стаята до клетката на птиците, несъмнено за да се успокои, както обикновено, с гледката на прекрасните самовглъбени създания сред клоните – всяко си бе напълно самодостатъчно.
Викове привлякоха вниманието ми. От тази височина полята зад замъка се виждаха чак до езерото. Малка група конници яздеха по брега му и викаха превъзбудени, докато дъждът ги шибаше.
Когато приближиха, видях, че са просто момчета, а сред тях се мяркаха и по-малки, почти деца, възседнали понита и притиснати в тях, мъчейки се да не изостават. Запитах се дали Хамиш е с тях и скоро мярнах отличителната ярко рижа коса, която лъщеше в средата на групичката. Беше на гърба на Кобхар.
Бандата пришпори животните към замъка и се упъти към една от неизброимите каменни огради, които деляха полята. Едно след друго няколко от по-големите момчета я прескочиха с безгрижие, породено от дълъг опит.
Кобхар сякаш се поколеба, но несъмнено си въобразявах. Всъщност следваше останалите с желание и нетърпение. Засили се към оградата, приготви се и скочи.
Сякаш го стори както всички преди него, но нещо се случи. Може би ездачът му се поколеба, или бе дръпнал юздите твърде силно, или седлото не бе пристегнато добре. На предните копита не им достигнаха няколко сантиметра и конят, заедно с ездача, се прекатури през стената в най-впечатляващата парабола на обречеността, която бях виждала.
– О, не!
Привлечен от възклицанието, Колъм завъртя глава към прозореца, точно навреме за да види как Кобхар пада тежко на една страна и притиска под себе си дребния Хамиш. Макар и сакат, Колъм светкавично се озова до мен, а в следващия миг се навеждаше през прозореца още преди конят да започне да се изправя.
Вятърът и дъждът нахлуха и обляха кадифеното палто на Колъм. Взирайки се уплашена през рамото му, видях момчетата да се бутат в нетърпението си да помогнат. След като че ли много време групичката се раздели и между тях премина Хамиш, притиснал стомаха си. Поклати глава в отрицание на множеството предложения за помощ и се заклатушка целенасочено към стената, приведе се над нея и повърна обилно. После се отпусна по нея на тревата, изпружил крака, и вдигна лице към дъжда. Когато видях, че отваря уста и изплезва език под капките, поставих длан на рамото на Колъм.
– Добре е – рекох. – Само си е изкарал въздуха.
Колъм затвори очи и въздъхна шумно, а тялото му се отпусна от напрежението. Наблюдавах го със съчувствие.
– Обичаш го като свой, нали? – попитах го.
Сивите очи пламнаха, впити в моите с изумителен израз на уплаха. За миг в стаята се чуваше само тиктакането на стъкления часовник на една от лавиците. След това по носа на Колъм се търкулна капка дъжд и спря блеснала на върха му. Несъзнателно посегнах да я попия с кърпичката си и лицето му се успокои.