На следващия ден в лечебницата слушах търпеливо една старица от селото, някаква роднина на готвача, която доста кавгаджийски описваше симптомите на болно гърло на снаха си, които теоретично имаха нещо общо с нейните оплаквания от ангина, макар да не виждах връзката. На прага падна сянка и прекъсна старицата.
Вдигнах стреснат поглед – в стаята влетяха Джейми и Стария Алек, и двамата с притеснен и превъзбуден вид. Джейми безцеремонно взе от ръцете ми импровизирания инструмент за оглеждане на гърлото и ме вдигна на крака, като стисна дланите ми със своите.
– Какво... – започнах аз, но Алек ме прекъсна. Зяпаше ръцете ми иззад рамото на Джейми, а той му ги показваше.
– Да, много хубаво, но по-нагоре? Достатъчно ли ѝ е дълга ръката?
– Виж. – Джейми изпъна едната ми ръка, сравнявайки я със своята.
– Хм – изсумтя Алек, като я оглеждаше със съмнение, – може и да стане. Да, може и да стане.
– А бихте ли били така добри да ми кажете какви ги вършите? – попитах, но преди да получа отговор, двамата ме изведоха от стаята, а възрастната ми пациентка ни изпроводи с поглед, изпълнен с недоумение.
След няколко мига гледах скептично право в големите, лъскави, кафеникави задни части на кон, на около двайсет сантиметра от лицето ми. Проблемът се изясни пътьом към конюшнята. Джейми говореше, а Стария Алек се включваше със забележки, проклятия и възклицания.
Лосган обикновено раждаше лесно и бе една от най-хубавите кобили на Колъм, но сега имаше проблеми. Това се виждаше и с просто око – лежеше на една страна и от време на време лъскавият ѝ гръден кош се издуваше, а огромното тяло потреперваше. На лакти и колене пред задната ѝ част виждах как вагината ѝ леко се разтваря при всяка контракция, но не се случваше нищо повече – не се показваше копитце, нито влажно носле. Кончето, което и бездруго беше закъсняло, явно се бе завъртяло наопаки или настрани. Алек мислеше второто, Джейми мислеше първото и се запрепираха за миг, преди нетърпеливо да се обърна към тях, за да ги попитам какво очакват от мен.
Джейми ме изгледа, сякаш бях бавноразвиваща се.
– Да обърнеш кончето, разбира се – обясни ми търпеливо. – С предните крака напред, за да се измъкне.
– А, само това? – Погледнах кобилата. Лосган, чието красиво име всъщност значеше „жаба“, имаше фини кости, като за кон, но въпреки това беше огромна. – Да бръкна, значи?
Хвърлих поглед към ръката си. Вероятно щеше да се побере – отворът бе достатъчно голям, – но после какво?
Ръцете и на двамата мъже бяха твърде големи. Родерик, момчето, което обикновено вършеше тази работа, сега, разбира се, бе негоден за това, защото преди два дни бе счупил ръката си и я бях обездвижила. Уили, другият помощник, беше отишъл да го доведе, защото все пак можеше да помогне със съвети и окуражаване. Той пристигна, само по парцаливи панталони, а тялото му се белееше в смътната светлина на конюшнята.
– Тежка работа е – каза той със съмнение в тона, след като му обясниха ситуацията и това, че ще го замествам. – Пипкава. Има си тънкости, но трябва и сила.
– Това не го мисли – уверено рече Джейми. – Клеър е много по-силна от теб, щиглец такъв. Само кажи какво трябва да напипа и какво да прави и ще го обърне за нула време.
Оцених доверието на съпруга си, но не бях ентусиазирана колкото него. Казах си, че няма как да е по-зле от това да помагам при коремна операция и отидох да се преоблека с панталони и груба туника, както и да намажа дясната си ръка до рамото с мазен сапун.
– Е, то се е видяло... – измърморих си и пъхнах ръка.
Имаше много малко място за движение и не бях сигурна какво усещам. Затворих очи, за да се съсредоточа по-добре, и внимателно заопипвах. Имаше гладки части и издатини. Гладките навярно бяха тялото, а другите – крака и глава. Трябваха ми краката, и по-точно предните. Лека-полека свикнах, включително с нуждата да не мърдам, когато настъпи контракция – невероятно силните мускули на матката стискаха ръката ми като менгеме и мачкаха костите ми болезнено, докато контракцията отмине и можех да продължа.
Накрая пръстите ми слепешката откриха нещо, за което бях убедена какво е.
– Пръстите ми са в носа му! – извиках победоносно. – Открих главата!
– Браво, моме, браво! Не пускай! – Алек приклекна нервно до мен и потупа успокоително кобилата, докато започваше поредната контракция. Стиснах зъби от болка и подпрях глава на хълбока на животното. Контракцията поспря, а аз не пусках. Внимателно обходих нагоре с длан и отрих едното око и челото над него, както и прилепнало до главата ухо. Изтърпях още една контракция, след която последвах извивката на врата надолу до рамото.