– Обърнало е глава към нас – докладвах. – Поне тя е в правилната посока.
– Добре. – Джейми галеше кестенявия врат на майката. – Краката сигурно ще са сгънати под гръдния кош. Виж дали можеш да откриеш някое коляно.
И така, продължих, опипвайки слепешката в топлия мрак на коня. Усещах ужасяващата сила на родилните болки и периодичното им отминаване, докато се мъчех да стигна до целта. Имах чувството, че аз самата раждам. Беше тежка работа, по дяволите.
Накрая докоснах копито – усещах заоблената повърхност и острия връх на още неизползвания крайник. Следвайки паникьосаните, често противоречащи си указания на останалите, бутах и дърпах, докато придвижвах тялото на кончето в правилната посока – един крак напред, друг назад, а аз се потях и стенех заедно с кобилата.
И изведнъж се случи. След края на една контракция всичко застана на мястото си. Изчаках неподвижно да дойде следващият напън. При него един малък влажен нос се подаде навън, като избута и ръката ми. Ноздрите се разшириха, сякаш бебето намираше новото усещане за крайно интересно, след което носът изчезна.
– При следващия напън ще стане! – Алек почти танцуваше в екстаз, а поразеното му от артрит тяло се усукваше и подскачаше нагоре-надолу в сламата. – Хайде, Лосган. Хайде, жабчето ми!
Сякаш в отговор, кобилата изпръхтя конвулсивно. Задните ѝ части рязко се стегнаха и кончето се плъзна леко на чистата слама – тънички крачета и огромни уши.
Отпуснах се на сламата, ухилена идиотски. Бях покрита със сапун, слуз и кръв, изтощена и умирисана на недотам приятните части от анатомията на коня. Бях в еуфория.
Уили и Родерик се погрижиха за новороденото създание, като го обтриваха със стиски слама. Извиках радостно с останалите, когато Лосган се обърна и го близна, а след това нежно го побутна с нос, за да се изправи на огромните в сравнение с краката му копитца.
– Страшна работа, моме! Страшна работа! – Алек не можеше да си намери място, докато разтръскваше чистата ми ръка. Ненадейно осъзна, че се олюлявам и не съм никак представителна – обърна се и викна на едно от момчетата да донесе вода. После постави мазолести длани на раменете ми. С изключителна ловкост и внимание започна да ги разтрива, за да отпусне крампите във врата ми.
– Ето, моме, така – каза накрая. – Тежка работа, нали?
Усмихна ми се и след това дари жребчето с цялото си внимание.
– Хубаво момче – загука му. – Прекрасно момче, нали? Нали?
Джейми ми помогна да се почистя и преоблека. Не можех да закопчея корсета си и знаех, че цялата ми ръка ще е синя на следващата сутрин, но се чувствах умиротворена и доволна.
Сякаш валя цяла вечност, така че когато най-после изгря ярката зора, примижах срещу нея като новородено къртиче.
– Кожата ти е толкова фина, че виждам как кръвта се движи отдолу – каза Джейми и проследи пътя на един слънчев лъч по корема ми. – Мога да видя пътя на вените ти от ръката до сърцето.
Прокара нежно пръст нагоре от китката ми към сгъвката на лакътя, след това по вътрешната част на ръката ми под рамото и през ключицата.
– Това е субключичната вена – отбелязах, следейки с поглед пътя на пръста му.
– Така ли? Да, защото е под ключицата ти. Кажи ми още. – Пръстът продължи бавно надолу. – Обичам да слушам как се казват някакви неща на латински. Никога не съм си представял, че ще е толкова приятно да се любя с лекар.
– Това – рекох с престорена превзетост, – е ареола, което знаеш, защото ти казах миналата седмица.
– Да, каза ми – промълви той. – А ето и още една, гледай ти.
Яркорижата му глава се наведе и езикът замени пръста, след което продължи надолу.
– Умбиликус – казах и ахнах леко.
– Хм – изсумтя той и устните му по кожата ми се разтеглиха в усмивка. – А това какво е?
– Ти ми кажи – казах, заровила пръсти в косата му. Само че той вече нямаше как да говори.
По-късно се бях отпуснала на стола в лечебницата и се припичах сънливо, спомняйки си как се будя на легло от слънчеви лъчи, а чаршафите са ослепително бели, като дюните на африкански плаж. Едната ми ръка беше на гърдата ми и си играех мързеливо със зърното си, наслаждавайки се как набъбва в дланта ми под тънката тъкан на корсета.
– Наслаждаваш се на себе си?
Саркастичният глас от прага ме накара да скоча така рязко, че си ударих главата в един рафт.
– О… – измърморих сърдито. – Гейли. Че кой друг? Какво правиш тук?
Тя се плъзна в лечебницата сякаш на колела. Знаех, че има крака, бях ги виждала. Но не разбирах къде ги поставя, докато крачи.
– Нося на госпожа Фиц шафран от Испания. Трябва ѝ за посещението на херцога.