Трябваше да ни се струват абсурдни и навярно наистина бяха. Група жени в чаршафи, някои пълни и далеч не грациозни, обикалят в кръг на върха на хълм. Но докато ги гледах и слушах, косъмчетата по тила ми настръхваха.
Спряха едновременно и се обърнаха с лице към изгряващото слънце, два полукръга с пътека между тях. Когато цялото слънце излезе над хоризонта, лъчите му лумнаха между източните камъни, преминаха като нож през средата на кръга и попаднаха върху огромния разцепен камък в другия му край.
Танцьорките постояха като замръзнали в сенките от двете страни на лъча. Тогава госпожа Греъм изрече нещо на странния език. Завъртя се и с изпънат гръб и блеснала на слънцето вълниста коса запристъпва по осветения път. Останалите безмълвно се наредиха зад нея. Една по една преминаха през пролуката в канарата и се скриха от поглед.
След малко, със смях и бъбрене, се показаха в старите си дрехи и заслизаха по хълма, за да пият кафе в дома на викария.
– Леле! – Протегнах се, за да раздвижа краката и гърба си. – Каква гледка само, а?
– Прекрасно! – разпалено възкликна Франк. – Никога не бих пропуснал подобно нещо. – Измъкна се от храстите ловко като змия и ме остави да се освободя сама, докато той шареше из вътрешността на кръга, долепил лице до земята като хрътка.
– И какво точно търсиш? – попитах аз. Влязох в кръга колебливо, но денят бе дошъл и камъните, макар и още впечатляващи, вече не изглеждаха заплашително надвиснали над мен.
– Линии – отвърна той, докато лазеше, без да откъсва поглед от късата трева. – Как знаеха къде да започнат и да спрат?
– Добър въпрос. Не виждам нищо. – Стори ми се обаче, че зърнах интересно растение в основата на един от камъните. Незабравка ли беше? Не, едва ли. Тъмносините цветчета имаха оранжеви тичинки. Закрачих заинтригувана натам. Франк, който винаги е имал по-остър слух от мен, скочи на крака и ме сграбчи за ръката. Двамата бързо излязохме от кръга, само миг преди една от танцьорките да влезе от другата страна.
Беше госпожа Грант, тантурестата женица, която – логично, предвид вида ѝ, – държеше магазина за захарни изделия на централната улица. Завъртя объркано глава, присвила очи, и се разтърси из джобовете си за очила. Сложи ги, разходи се из кръга и след малко победоносно изрови от тревата изгубената си фиба. Върна я сред гъстите си къдрици, ала изглежда не бързаше да се връща към града. Седна на канара, облегна се на един от камъните, като на удобен стол в дома си, и запали цигара.
Франк изсумтя приглушено.
– Е – каза примирен, – по-добре да си вървим. Като я гледам, може да си остане там цяла сутрин. А и не видях линии по земята.
– Може да се върнем по-късно – предложих. Все още исках да разгледам цветето.
– Да, добре. – Но вече беше загубил интерес към кръга и се вманиачаваше по подробностите от ритуала. По пътя обратно неуморно ме разпитваше и ме подтикваше да си спомня как точно са звучали песенните части, както и каква точно е била хореографията на танца.
– Скандинавски – рече накрая, удовлетворен. – Корените на думите са оттам, почти съм сигурен. Но танцът... – Поклати глава. – Не, той е много по-стар. Не че няма подобни викингски ритуали – повдигна вежди критично, сякаш бях предположила, че наистина няма. – Но смяната на фигурата и двете редици, това е.. хм, прилича на... по някои от гланцираните съдини от културата Бийкър са изрисувани точно такива геометрични форми, но пък... хм.
Изпадна в един от академичните си трансове, като от време на време си говореше под нос. От унеса го изтръгна нещо в основата на хълма – той се спъна в него, разпери ръце, извика стреснато и се претърколи по последните метър-два от пътеката, спирайки в туфа девесил.
Втурнах се след него, но докато стигна, той вече се надигаше.
– Добре ли си? – попитах, макар да виждах, че е.
– Така ми се струва. – Прокара ръка по лицето си и приглади тъмната си коса. – В какво се спънах?
– В това. – Вдигнах кутия от сардини, изхвърлена от някой друг посетител. – Един от рисковете на цивилизацията.
– О… – Франк взе кутията, погледна вътре и я хвърли през рамо. – Огладнях след този излет. Да проверим ли какво може да ни приготви госпожа Беърд за късна закуска?
– Става – отвърнах, като пригладих няколко от кичурите му. – А може и да го направим ранен обяд.
Задържах погледа му.
– О – повтори той със съвсем различен тон. Прокара бавно длан нагоре по ръката ми и по шията ми, като леко погъделичка с палец ухото ми. – Може.
– Ако не си твърде гладен. – Другата му длан вече бе на гърба ми и леко ме придърпа към него, докато пръстите му ме галеха все по-ниско и по-ниско. Отвори леко устни и съвсем нежно духна в деколтето ми. Топлият му дъх погъделичка зърната на гърдите ми.