– Още подправки? – попитах, възвръщайки си доброто настроение. – Ако този човек изяде и половината от това, което му готви, ще трябва да го изтърколят обратно до дома му.
– Те и сега биха могли. Чувала съм, че бил топка от плът и кръв.
Тя изостави темата за вида на херцога и ме попита дали искам да я придружа до близките хълмове.
– Трябва ми малко плесен – обясни. Размаха грациозно дългите си гъвкави ръце. – Чудесно мазило за ръце става от нея, ако я свариш в мляко с малко овча вълна.
Вдигнах поглед към цепнатинката-прозорче, където прашинките лудееха в златните лъчи. По ветреца се носеше лек аромат на зрял плод и прясно окосена слама.
– Защо не?
Докато ме чакаше да си събера бутилките и кошниците, Гейли разглеждаше лечебницата и напосоки взимаше неща и ги оставяше където ѝ падне. Спря пред една масичка и взе намръщена един предмет от нея.
– Какво е това?
Спрях се и застанах до нея. Държеше вързопче сухи растения, вързани с три цвята конец: черен, бял и червен.
– Джейми казва, че е зложелание.
– Прав е. Откъде се е взело?
Разказах ѝ как сме открили вързопчето в леглото.
– На следващия ден го открих под прозореца ни, където го изхвърли Джейми. Имах намерение да ти го донеса и да те питам за него, но забравих.
Тя замислено почука с нокът по предните си зъби и поклати глава.
– Не, не бих казала, че знам. Но може би има начин да разбера кой ви го е оставил.
– Наистина ли?
– Да. Ела вкъщи утре сутрин и тогава ще ти кажа.
Отказа да доуточни, завъртя се, разпервайки зеленото си наметало, и ме остави да я следвам както мога.
Поведе ме далеч през хълмовете, в галоп, когато пътят го позволяваше, пеша, когато не можеше да язди. На час езда от селото спряхме край поточе, обградено от върби.
Прекосихме го и се залутахме сред хълмовете. Беряхме останалите къснолетни растения, както и зреещите ранноесенни боровинки и гъстатата жълтеникава плесен по стволовете на дърветата в сенчестите долчинки.
Гейли се скри в папратите над мен, докато аз остъргвах трепетликова кора в кошницата си. Върху фината кора бяха застинали капчици смола, като замръзнала кръв, озарени в наситено червено.
От захласа ми ме изтръгна някакъв звук и вдигнах глава в посоката, откъдето бе дошъл.
Отново се чу – високо проплакване, като скимтене. Сякаш идеше отгоре, от една скална вдлъбнатина на хребета. Оставих кошницата си на земята и се закатерих.
– Гейли! – извиках. – Ела! Някой е оставил бебе там!
Дращенето и ругатните ѝ я предшестваха нагоре по хълма, докато си проправяше път през храсталаците. Беше зачервена, раздразнена и скубеше съчки от косата си.
– Какво, в името Божие... – поде тя, но след това се хвърли напред. – Исусе Христе! Остави го!
Тя грабна бебето от ръцете ми и го остави където го бях намерила, в една вдлъбнатина в скалата. Беше гладка и с формата на купа, по-малко от метър в диаметър. От едната ѝ страна имаше плитка купичка мляко, а в краката на бебето имаше букет диви цветя, вързани с червен конец.
– Но... Болно е! – възпротивих се яростно и отново понечих да взема детето. – Кой би изоставил болно дете?
Болестта си личеше – личицето бе зеленикаво, с тъмни кръгове под очите, а юмручетата махаха изтощено под одеялото. Когато го бях взела на ръце, детето беше отпуснато – чудех се има ли изобщо силата да плаче.
– Родителите му – каза Гейли и ме хвана за лакътя. – Остави го. Да се махаме.
– Родителите му? – изумено попитах. – Но...
– Това е сменено дете – рече тя нетърпеливо. – Остави го и идвай. Веднага!
Повлече ме след себе си и се върнахме сред растителността. По целия път до долу не спрях да се противя. Накрая, когато я принудих да спрем, бяхме зачервени и без дъх.
– Какво искаш да кажеш? Не можем просто да изоставим болно дете на открито. Как така е сменено?
– Не може да не знаеш какво е това. Когато феите откраднат човешко дете, оставят друго на мястото му. Знаеш, че е подменено, защото само плаче и недоволства и не иска да расте.
– Разбира се, че знам – рекох. – Но не може да вярваш на тези глупости.
Хвърли ми странен поглед, изпълнен с подозрение и предпазливост. После изражението ѝ си върна познатия вид на полуразвеселен цинизъм.
– Не, не вярвам – призна. – Но хората тук вярват. – Погледна нервно към склона, но оттам не последваха звуци. – Семейството сигурно е наблизо. Да вървим.
Неохотно ѝ позволих да ме завлече към селото.
– Защо са го оставили там? – попитах, докато седях на скала и свалях чорапите си, за да прегазя един поток. – Да не би да се надяват, че от Малкия народ ще дойдат и ще го излекуват?
Случката дълбоко ме тревожеше – детето изглеждаше много болно. Не знаех какво му има, но навярно можех да помогна.