Можех да оставя Гейли в селото и да се върна. Но трябваше да е скоро – вдигнах глава на изток. Кълбестите дъждовни облаци моравееха. На запад розовият светлик още не се бе разсеял, но едва ли оставаше повече от половин час светлина.
Гейли овеси на врата си върбовата дръжка на кошницата си, набра полите си и пристъпи в потока, като потръпна от водата.
– Не – каза. – Или по-скоро, да. Това е една от фейските могили и е опасно човек да спи тук. Ако оставиш подменено дете за през нощта, феите може да си го приберат и да върнат детето, което са отвлекли.
– Само че няма, защото това не е подменено дете – казах и изсъсках през зъби, когато и аз пристъпих в разтопения сняг. – Това е просто болно дете. Може и да не оцелее!
– Няма да оцелее – отсече тя. – Ще е мъртво до утре. И се моля никой да не ни е видял да го доближаваме.
Рязко спрях, докато се обувах.
– Мъртво! Гейли, връщам се. Не мога да го оставя там.
Отново поех към потока.
Тя ме хвана и бутна по лице в плитката вода. Размахвах ръце и хълцах, докато се изправях на колене, плискайки вода във всички посоки. Гейли също стоеше в потока, с измокрена рокля, и ме гледаше яростно.
– Проклета твърдоглава английска овца! – извика. – Нищо не можеш да направиш! Чуваш ли? Нищо! Детето е мъртво отсега! Няма да ти позволя да рискуваш своя и моя живот, задето ти е щукнала някаква глупост!
Докато сумтеше и ругаеше под нос, тя се пресегна и ме хвана под мишниците, за да се изправя по-лесно.
– Клеър – настоя тя и ме разтресе за раменете. – Слушай ме. Ако доближиш онова дете и то умре – а то ще умре, повярвай ми, виждала съм такива, – семейството ще обвини теб. Не осъзнаваш ли колко е опасно? Не осъзнаваш ли какво ще говорят за теб в селото?
Треперех на студения привечерен ветрец, разкъсана между паниката на Гейли и мисълта за безпомощно дете, което умира само в тъмното с букет диви цветя в краката.
– Не. – Отместих мокрите кичури от лицето си. – Гейли, не. Не мога. Ще внимавам, обещавам, но трябва да отида.
Отскубнах се от ръцете ѝ и се обърнах към отсрещния бряг, след което се запрепъвах сред лъжовните сенки.
Иззад мен Гейли изръмжа безпомощно и тръгна в противоположната посока. Е, поне нямаше повече да ми пречи.
Бързо се стъмваше, а аз напредвах през храстите и плевелите толкова бързо, колкото ми позволяваше увереността. Не бях сигурна, че ще открия правилния хълм, ако скоро се стъмни – наблизо имаше няколко възвишения, които много си приличаха. Със или без феи мисълта да се шляя сама в мрака не ми харесваше. Въпросът как ще се върна в замъка бе нещо, за което щях да мисля после.
Накрая познах хълма по няколкото млади лиственици, които растяха в основата му. Вече беше почти тъмно, а луна нямаше, затова често се спъвах и падах. Листвениците се гушеха една в друга и тихо си шепнеха и проскърцваха.
Скапаното място наистина е обладано от духове, мислех си, докато слушах разговора над главата си и крачех между тънките стъбла. Нямаше да се изненадам да срещна някой призрак зад следващото дърво.
Само че се изненадах. Всъщност си изкарах акъла, когато потъналия в сенки силует се показа и ме хвана. Изпищях пронизително и замахнах.
– Исусе Христе! Какво правиш тук! – отново изкрещях, след което се отпуснах щастлива на гърдите на Джейми.
Хвана ме за лакътя и понечи да ме изведе от малкия лес.
– Дойдох за теб – почти прошепна. – Идвах насам да те взема, защото видях, че се стъмва. Край потока на свети Йоан срещнах Гейлис Дънкан и тя ми каза къде си.
– Но... бебето... – подех, обръщайки се към хълма.
– Мъртво е – каза лаконично. – Първо отидох там.
Последвах го без повече колебания, опечалена, но и облекчена, че няма да ми се наложи да се катеря до върха на омагьосаната могила и да търся обратния път. Потисната от мрака и шепота на дърветата, не продумах, докато отново не прекосихме потока. Още мокра от препирнята с Гейли, не си направих труда да си махам чорапите. Джейми обаче скочи първо върху една скала насред водата, след това към другия бряг, като състезател по дълъг скок.
– Имаш ли представа колко е опасно да си сама в такава нощ, сасенак? – попита ме. Не изглеждаше разгневен, само любопитен.
– Не... искам да кажа, да, съжалявам, ако съм те разтревожила. Но не можех да оставя детето само, просто не можех.
– Знам. – Той ме прегърна. – Имаш добро сърце, сасенак. Но нямаш представа с какво си имаш работа.
– С феи, а? – Бях уморена и разстроена, но се опитах да го скрия с лековатост. – Не ме е страх от суеверия. А ти вярваш ли във феи, подменени деца и прочие?