Той се поколеба.
– Не. Не, не вярвам, но проклет да съм, ако преспя на фейска могила. Но съм образован човек, сасенак. В дома на Дугал имах германец учител, много добър. Научих гръцки, латински и така нататък, а след това на осемнайсет отидох във Франция и... е, поизучих малко история и философия. Видях, че светът е много повече от долчинки, бърда и водните коне в езерата. Но тези хора... – Той махна с ръка към мрака. – Никога не са били на повече от ден ходене от мястото, където са родени, освен за някое голямо събитие като Събор на клана. А това я стане два пъти в живота им, я не. Живеят сред долчинките и езерата и не познават нищо повече от това, което отец Байн им говори в неделната църква. Това – и старите истории.
Отмести от пътя ми един клон, за да се наведа под него. Бяхме на дивечовата пътека, по която бяхме вървели с Гейли, и се успокоих, че Джейми знае пътя, дори в тъмното. По-далеч от могилата говореше с нормален тон и спираше само за да си освободи пътя от някой храст.
– Тези истории не са нищо повече от интересно прекарана вечер с Гуилин, когато седиш в Залата и пиеш рейнско вино. – Вървеше пред мен и гласът му се носеше по нощния въздух, тих и настойчив. – Но тук, а и дори в селото... Съвсем друго е. Хората градят живота си около тези истории. Предполагам, че у някои дори има зрънце истина.
Сетих се за кехлибарените очи на водния кон и се запитах кои ли други истории са верни. Джейми продължи:
– А за някои хора... – и гласът му стана толкова тих, че го чувах трудно. – За родителите на това дете ще е по-лесно да повярват, че е умряло подмененото дете, а тяхното живее вечен живот с феите.
Стигнахме до конете и след половин час вече ни приветстваха светлините на замъка. Никога не бих повярвала, че ще смятам това мрачно здание за стълб на цивилизацията, но точно в този миг светлините ми се струваха фар на познанието.
Чак когато наближихме, осъзнах, че яркостта на светлините ме е впечатлила толкова, защото по цялото протежение на моста сияеха фенери.
– Нещо се е случило. – Обърнах се към Джейми и видях, че не носи обичайната си протрита риза и мръсна поличка. Ризата му беше снежнобяла, а през седлото бе преметнато най-хубавото му – единственото му, – кадифено палто.
– Да. – Той кимна напред. – Затова те взех. Херцогът най-после пристигна.
Херцогът ме изненада леко. Не знам какво точно съм очаквала, но не и сърдечния, грубоват и червендалест мъж, който видях в залата на Леох. Имаше приятно, широко и обветрено лице, със светлосини очи, които винаги примижваха, сякаш се взираше към слънцето, за да проследи полета на някой фазан.
За миг се зачудих дали разказите на Джейми от предния ден не са малко пресилени. Само че се огледах из помещението и видях, че всяко момче под осемнайсет е с предпазливо изражение и не сваля поглед от херцога, който се смееше и говореше оживено с Колъм и Дугал. Значи Джейми не просто е търсел публика, а и е предупреждавал.
Когато ме представиха на херцога, ми беше трудно да остана сериозна. Беше едър, здрав мъжага, от тези, които се надвикваха по кръчмите и налагаха мнението си с мощен глас и непрестанни повторения. Физическото впечатление бе толкова силно, че когато херцогът се приведе над ръката ми и каза: „Очарован съм да срещна сънародничка на това отдалечено място, госпожо“ с гласа на настъпена мишка, трябваше да прехапя буза, за да не се изложа публично.
Изтощени от пътя, херцогът и хората му си легнаха рано. На следващата вечер обаче след вечерята имаше музика и разговори, към които се присъединихме и ние с Джейми. Сандрингам се превземаше за рейнското вино на Колъм и говореше на висок тон за ужасите на пътуването в планинска Шотландия, но и за красотата на пейзажа. Слушахме го внимателно, а аз внимавах да не гледам към Джейми, докато херцогът писукаше за премеждията си.
– Счупихме ос на каретата преди Стърлинг и се закотвихме за три дни – насред проливния дъжд, – докато прислужникът ми да открие ковач, който да поправи проклетията. А половин ден след това улучихме най-зловещата дупка в пътя, която съм виждал, и пак счупихме оста! После на един от конете му падна подкова, трябваше да разтоварим каретата и да вървим до нея – насред калта, – и да водим сакатата кранта. А после...
Историята продължаваше, от злополука към злополука, а мен все повече ме напушваше смях. Опитах се да го удавя с вино – навярно грешка.
– Обаче дивечът, Макензи, дивечът! – възкликна херцогът в някакъв момент и подбели очи в екстаз. – Не можех да повярвам. Нищо чудно, че си сложил такава трапеза. – Потупа големия си стомах. – Кълна се, давам си кучешките зъби, за да хвана елен като този, който видяхме преди два дни. Великолепен звяр, ве-ли-ко-ле-пен. Изскочи от гъсталака точно пред каретата, скъпа – довери ми. – Така стресна конете, че насмалко пак да излезем от пътя!