Колъм вдигна гарафата подканящо и вдигна питащо вежда. Наля в чашите ни и каза:
– Е, може да ви уредим някой лов, Ваша Светлост. Племенникът ми е чудесен ловец.
Изгледа остро Джейми изпод вежди, а той едва доловимо му кимна.
Колъм се отпусна назад, остави гарафата и каза с небрежен тон:
– Чудесно значи. Може би рано следващата седмица. Още не е дошъл сезонът на фазаните, но елени имаме. – Обърна се към Дугал, който се беше облегнал на тапициран стол до него. – Може и брат ми да дойде, ако възнамерявате да пътувате на север. Ще ви покаже земите, за които говорихме преди малко.
– Прекрасно, прекрасно! – Херцогът плесна ръце и потупа Джейми по крака. Мускулите на Джейми се стегнаха, но самият той не помръдна. Усмихна се благовидно, а херцогът остави ръката си малко по-дълго, отколкото се полагаше. После Негова Светлост забеляза, че го гледам, усмихна ми се с весело изражение, което казваше: „Е, струва си човек да опита, нали?“ Пряко волята си отвърнах на усмивката му. Изненадах се, но установих, че го харесвам.
Сред вълнението покрай пристигането му бях забравила за предложението на Гейли да ми помогне да разбера кой ни е сложил билките в леглото. А и след сценката при хълма не бях сигурна дали искам да опитвам това, което има да ми предложи.
Но любопитството надделя и когато Колъм поиска Джейми да отиде при семейство Дънкан и да ги покани на пира след два дни, отидох с него.
Затова в четвъртък се озовахме в приемната на Артър Дънкан, където той ни развличаше с нескопосана учтивост, докато съпругата му приключваше с тоалета си на горния етаж. Макар и възстановен от поредния си стомашен пристъп, Артър още не изглеждаше напълно здрав. Като мнозина пълни мъже, които рязко губят тегло, той се бе стопил в лицето, а не в корема, който още издуваше зелената му жилетка. Кожата на бузите и врата му пък беше провиснала.
– Може би бих могла да се кача за малко да помогна на Гейли с косата ѝ – предложих. – Донесла съм ѝ нова панделка.
Предвидливо си носех пакет, за да мога да си намеря причина да поговоря с Гейли. Вече бях на стълбите, преди Артър да успее да се възпротиви.
Тя ме чакаше.
– Хайде – каза тя, – ще се качим в личната ми стая. Но трябва да побързаме. Не се тревожи, няма да отнеме дълго.
Последвах Гейли по тясната усукана стълба. Стъпалата бяха различно високи – при някои трябваше да запрятам пола, за да не се спъна. Реших, че дърводелците от осемнайсети век или са били некадърни, или с интересно чувство за хумор.
Личните покои на Гейли се намираха най-горе, в отдалечено таванско помещение над стаите на прислугата. Вратата се отваряше с огромен ключ, който като че ли тежеше половин килограм, беше дълъг двайсетина сантиметра, а главата му бе украсена с мотив на лоза, увиващата се около цвете. Ако човек го хванеше за обратната страна, можеше да го използва за оръжие. И ключалката, и пантите бяха добре смазани и дебелата врата се отвори безшумно навътре.
Стаичката беше малка, а пространството беше допълнително ограничено от капандурите с фронтони, които минаваха по фасадата на къщата. Всяка стена бе скрита от рафтове, отрупани с буркани, бутилки, стъкленици и мензури. От гредите отгоре висяха всякакви билки, внимателно вързани с разноцветни конци. Главата ми току ги докосваше и от тях се посипваше уханен прахоляк.
По нищо не приличаше на чистата, спретната стая на долния етаж. Беше претъпкана и сумрачна, въпреки капандурите.
На един от рафтовете имаше книги, най-вече стари и парцаливи, а по гърбчетата им не пишеше нещо. Прокарах пръст по кожените подвързии. Повечето бяха от телешка кожа, но две-три бяха подвързани с нещо меко и неприятно мазно на пипане. А една изглеждаше подвързана с рибя кожа. Извадих томче напосоки и го отворих внимателно. Беше написано на ръка, на странна смесица от старофренски и още по-древна форма на латински, но поне заглавието се четеше: L’Grimoire d’le Comte St. Germain.
Затворих книгата и я върнах на рафта с леко изумление. Гримоар. Наръчник за магия. Усещах погледа на Гейли на гърба си. Когато се обърнах, тя ме наблюдаваше с дяволито пламъче в очите, но и с предпазливост. Какво да сторя сега?
– Значи не е просто мълва, така ли? – рекох с усмивка. – Наистина си вещица.
Запитах се докъде ли стигаше увлечението ѝ – дали си вярва, или е просто старателна преструвка, за да разсее скуката от брака с Артър. Също така се запитах каква точно магия практикува – или си мисли, че практикува.