Въздухът в стаичката бе така неподвижен, че сивкавият дим се издигна право нагоре, без да се разсейва, и оформи стълб, подобен по форма на дългата бяла свещ.
Гейли седеше между двата стълба като жрица в храм, свила крака под себе си.
– Така. Мисля, че всичко е готово.
Бързо изтръска няколко парченца розмарин от пръстите си и огледа доволно приготовленията. Черните завеси, обшити с тайнствени символи, скриваха всяка светлина и оставаше само свещта. Пламъкът се отразяваше и разсейваше в тавичката, която мъждукаше, сякаш и тя бе източник на светлина.
– А сега какво? – попитах.
Големите сиви очи лъщяха като водата, блеснали в очакване. Тя махна с ръце над водата и ги скръсти между краката си.
– Седи мирна за малко – каза ми. – Вслушай се в ритъма на сърцето си. Дишай спокойно, бавно и дълбоко.
Въпреки оживеното ѝ изражение гласът ѝ бе бавен и спокоен, за разлика от обикновено.
Послушно изпълних препоръката ѝ и усетих как пулсът ми се забавя заедно с дишането ми. Долових розмарина в дима, но не бях сигурна кои са другите две растения – напръстниче, може би, или петолистник? Стори ми се, че моравите листенца бяха беладона, но каквото и да бяха, състоянието ми едва ли бе резултат само от думите на Гейли. Сякаш нещо притискаше гръдната ми кост и забавяше дишането ми, дори без да си внушавам.
Самата Гейли седеше напълно неподвижна и ме гледаше, без да мига. Кимна веднъж и отново се подчиних – сведох поглед към повърхността на водата.
Тя заговори с равномерен, разговорен тон, който отново ми напомни на госпожа Греъм, която викаше слънцето в каменния кръг.
Думите не бяха на английски, но и по някакъв начин бяха. Бе странен език и чувствах, че би трябвало да го знам, ала сякаш Гейли говореше точно под прага на слуха ми.
Ръцете ми изтръпнаха и понечих да ги помръдна от скута си, ала не можах. Гласът ѝ продължаваше да нарежда, тихо и увещаващо. Сега разбирах какво казва, но още не можех да го облека в думи.
Смътно осъзнах, че съм или под хипноза, или във властта на някакъв наркотик – умът ми опита да се върне към съзнателната мисъл и да устои на натиска на сладкия дим. Виждах отражението си във водата – зеници като карфици, очи, ококорени като на бухал на слънце. През все по-немощните ми мисли премина думата „опиум“.
– Коя си ти? – Не разбрах коя от двете ни зададе въпроса, но усетих как собственото ми гърло се раздвижва и отговорих: – Клеър.
– Кой те изпрати?
– Дойдох сама.
– Защо?
– Не мога да кажа.
– Защо не можеш?
– Защото никой няма да ми повярва.
Гласът в главата ми зазвуча още по-успокояващо, приятелски, примамливо.
– Аз ще ти повярвам. Вярвай ми. Коя си ти?
– Клеър.
Рязък шум развали заклинанието. Гейли се стресна и бутна тавичката с коляно. Отражението се накъдри.
– Гейлис? Скъпа? – Гласът оттатък вратата бе слаб, но и заповеден. – Трябва да тръгваме. Конете са готови, а още не си се облякла.
Мърморейки нещо нецензурно под нос, Гейли стана и отвори прозореца. Нахлулият въздух разсея малко от мъглата в главата ми.
Тя се изправи и ме изгледа преценяващо, след което се приведе да ми помогне да се изправя.
– Е, хайде – каза тя. – Май се позамая? Понякога им се случва така на хората. Най-добре полегни на леглото ми, докато се облека.
Лежах в спалнята ѝ на долния етаж със затворени очи и слушах шумоленето от стаичката ѝ за преобличане, чудейки се откъде се бе взело всичко това. Нямаше нищо общо със зложеланието и изпращача, със сигурност. Само със самоличността ми. Умът ми лека-полека се проясни и ми хрумна, че Гейли може би е шпионин на Колъм. В настоящото си положение чуваше за делата и тайните на всички наоколо. Кой, ако не Колъм, би се интересувал от произхода ми?
Какво ли щеше да се случи, ако Артър не ни беше прекъснал? Дали щях да чуя нейде из ароматната мъглица обичайните думи на хипнотизатора: „Когато се събудиш, няма да помниш нищо“? Но помнех и не спирах да се питам.
Във всеки случай нямах възможност да попитам Гейли. Вратата се отвори и влезе Дънкан. Прекоси стаята, почука веднъж и влезе в стаичката за преобличане.
Отвътре се чу слабичък уплашен писък, а после – мъртвешка тишина.
Артър се появи на прага, ококорен и невиждащ, така пребледнял, че сякаш беше получил пристъп. Скокнах на крака и забързах към него, докато той се подпираше на касата.
Преди да стигна обаче, той се отдръпна от вратата и излезе, като се олюляваше леко. Подмина ме, сякаш ме нямаше.
И аз почуках.
– Гейли! Добре ли си?
След секунда тишина тя ми отвърна напълно спокойно:
– Да, разбира се. Сега излизам.