Когато най-после слязохме в приемната, Артър като че ли се бе посъвзел и пиеше бренди с Джейми. Изглеждаше разсеян, сякаш мислеше за друго, но посрещна жена си с комплимент за вида ѝ и изпрати коняра за животните.
Пирът тъкмо започваше, когато пристигнахме, а обвинителят и съпругата му бяха отведени до почетните си места на главната маса. С Джейми бяхме с по-нисък статут, така че седнахме при Рупърт и Нед Гауън.
Госпожа Фиц бе надминала себе си и грееше от задоволство, докато отвсякъде я обсипваха с комплименти за храната, питиетата и подготовката.
Наистина беше вкусно. Никога не бях опитвала печен фазан, пълнен с киснати в мед кестени, и си взимах трето парче, когато Нед Гауън, наблюдавайки с интерес апетита ми, ме попита дали съм опитала прасенцето.
Отговорът ми бе прекъснат от движение в другия край на залата. Колъм бе станал от масата и вървеше към мен, съпроводен от Стария Алек Макмеън.
– Виждам, че способностите ви нямат граници, госпожо Фрейзър – отбеляза главатарят и се поклони леко. На красивото му лице имаше широка усмивка.
– Превързвате рани, лекувате болежки и израждате кончета. Скоро ще ви викаме и да възкресявате мъртъвци, предполагам.
Всички край нас се позасмяха, макар един-двама от мъжете да хвърлиха неспокойни погледи към отец Байн, който се тъпчеше с печено овнешко в ъгъла.
– Във всеки случай – продължи Колъм и бръкна в единия си джоб – позволете ми да ви дам нещо в знак на благодарност.
Подаде ми малка дървена кутийка, резбована със знака на Макензи. Не бях осъзнала колко ценен кон е Лосган и наум благодарих на доброжелателните духове, отговорни за случилото се, че нищо не се беше объркало.
– О, няма нужда! – възкликнах и опитах да върна подаръка. – Не съм направила нищо изключително. Просто имам късмет, че ръцете ми са малки.
– При все това. – Колъм бе непреклонен. – Ако предпочитате, смятайте го за малък сватбен подарък, но искам да го приемете.
Джейми ми кимна и аз неохотно поех кутийката и я отворих. Вътре имаше прекрасна броеница от черен кехлибар. Всяко мънисто бе старателно оформено, а кръстът – инкрустиран със сребро.
– Прекрасна е – рекох. Наистина беше, макар и да нямах представа какво ще правя с нея. Номинално се водех католичка, но ме бе отгледал чичо Ламб, агностик до мозъка на костите си, така че имах много смътна идея за смисъла на броеницата. Въпреки това благодарих сърдечно на Колъм и подадох броеницата на Джейми, за да ми я пази в кожената си торба.
Направих реверанс към Колъм и установих със задоволство, че овладявам странната поза, без да падам по нос. Той отвори уста, вероятно за да ми пожелае приятна вечер, но го прекъсна ненадеен трясък иззад мен. Обърнах се, но видях само гърбове и глави – хората бяха наскачали от пейките, за да се скупчат около причината за данданията. Колъм с мъка си проправи път покрай масата, като разпъди тълпата с нетърпеливо махване. Хората отстъпиха пред него и на пода вече се виждаше Артър Дънкан, който конвулсивно размахваше крайници и така отблъскваше протегнатите ръце. Жена му си проби път през мърморещото множество и клекна на пода, като се опита да подпре главата му на скута си. Поразеният риеше с пети по пода и изопна гръб, като хриптеше и издаваше звуци на душащ се човек.
Гейли вдигна зелените си очи и нервно огледа тълпата, сякаш търсеше някого. Предположих, че търси мен, затова намерих пътя на най-малкото съпротивление и пропълзях под масата на лакти и колене.
Стигнах до нея и хванах лицето на съпруга ѝ между ръцете си. Опитах се да отворя устата му – струваше ми се, че се е задавил с храна.
Челюстта бе здраво стисната, а устните синееха, по тях имаше пенлива слюнка, която не бе симптом на задушаване. По всичко останало обаче личеше, че е така – гръдният кош се свиваше напразно.
– Бързо, да го обърнем настрани – обадих се на висок глас. Неколцина посегнаха да помогнат и туловището му застана на една страна, с гръб към мен. Глухо задумках с основата на дланта си между плешките му. Огромният гръб потрепваше от ударите, но запушеното гърло не се освобождаваше.
Сграбчих тлъстото му рамо и го обърнах отново по гръб. Гейли се приведе до втренченото в нищото лице, викаше името на Артър, масажираше гърлото му. Той подбели очи, а петите му отслабиха ударите си. Ръцете, разкривили пръсти в агония, рязко се простряха встрани и плеснаха в лицето един от приведените наблюдатели.
Хриптенето рязко спря и Артър се отпусна като торба ечемик върху каменния под. Панически затърсих пулс на една от китките и с крайчеца на окото си забелязах, че Гейли прави същото, впивайки пръсти в дебелата гуша под челюстта.