И двете търсехме напразно. Сърцето на Артър Дънкан, измъчено от годините тласкане на кръв през охраненото му тяло, най-сетне се беше предало.
Опитах всички възкресителни техники, които познавах, макар и да знаех, че ще са безполезни: размахвах ръцете му, сърдечен масаж, дори дишане уста в уста, колкото и да ми беше неприятно. Но без резултат. Артър Дънкан бе мъртъв.
Изправих уморено гръб и се поотдръпнах, докато отец Байн, гледайки ме сурово, падна на колене до обвинителя и бързо се зае да му дава последно причастие. Гърбът и ръцете ме боляха, а по лицето ми пробягваха тръпки. Врявата край мен ми се струваше необичайно приглушена, сякаш от претъпканата зала ме делеше завеса. Затворих очи и прокарах длан по устните си, опитвайки се да изтрия вкуса на смърт.
Въпреки смъртта на обвинителя и последвалите обреди и формалности около погребението ловът на херцога бе отложен с не повече от седмица.
Когато осъзнах колко скоро ще тръгне Джейми, се потиснах дълбоко – усетих с какво нетърпение го чакам за вечеря след работата за деня, как подскача сърцето ми, когато го зърна неочаквано, и колко разчитам на компанията му и на солидното му, успокоително присъствие насред сложния живот в замъка. А и, честно казано, обичах силата му и в леглото ни всяка нощ, и да се будя сутрин от усмихнатите му целувки и рошавата му коса. Заминаването му вещаеше само пустота за мен.
Той ме държеше в обятията си, а главата ми подпираше брадичката му.
– Ще ми липсваш, Джейми – рекох тихо.
Той ме прегърна по-силно и се засмя горчиво.
– И ти на мен, сасенак. Не съм го очаквал, честно казано, но ще ме боли да те оставя тук.
Леко погали гърба ми, прокарвайки пръсти по прешлените ми, един по един.
– Джейми... нали ще внимаваш?
Долових развеселеното боботене в гръдния му кош, когато ме попита:
– С кое? С херцога или с коня?
За мое учудване, и притеснение, възнамеряваше да язди Донас на лова. Представях си как конят се хвърля от някоя скала просто от проклетия или прегазва Джейми под смъртоносните си копита.
– И с двете – рекох сухо. – Ако конят те хвърли и счупиш крак, ще останеш на милостта на херцога.
– Така е. Но и Дугал ще е там.
Изсумтях.
– Той ще ти счупи другия крак, за по-сигурно.
Джейми се засмя и се наведе да ме целуне.
– Ще внимавам, мо дюин. А ти ще ми обещаеш ли същото?
– Да – и наистина го мислех. – Имаш предвид човека, който ми е оставил зложеланието?
Веселието му се стопи.
– Може би. Не мисля, че си в опасност, иначе нямаше да тръгна. Но все пак... а, и стой настрана от Гейлис Дънкан.
– Какво? Защо? – Поотдръпнах се, за да погледна лицето му. Беше тъмна нощ и не го виждах, но тонът определено бе сериозен.
– Позната е като вещица, а историите за нея... е, станаха много по-лоши, откак умря съпругът ѝ. Не те искам край нея, сасенак.
– Сериозно ли мислиш, че е вещица? – попитах. Силните му ръце обхванаха дупето ми и той ме придърпа към себе си. Прегърнах го, наслаждавайки се на мускулестото му тяло.
– Не – каза след кратък размисъл. – Но това какво аз мисля няма значение. Обещаваш ли?
– Добре. – Всъщност не изпитвах големи угризения. След случката с подмененото дете и призоваването нямах голямо желание да посещавам Гейли. Допрях устни до зърното на Джейми и го близнах. Той проскимтя и ме придърпа по-близо.
– Отвори крака – прошепна. – Искам да съм сигурен, че ще ме помниш, докато ме няма.
Малко по-късно се събудих от студ. Размахах сънливо ръка, за да се завия, но не намерих одеялото. Ненадейно то падна върху мен от само себе си. Надигнах се на лакът изненадана.
– Съжалявам – каза Джейми. – Не исках да те събудя.
– Какво правиш? Защо си буден? – Примижах през рамо. Още беше тъмно, но очите ми свикнаха и видях, че изражението му е срамежливо и смутено. Беше напълно буден и седеше на столче до леглото, с наметката си върху раменете.
– Ами... просто, сънувах, че си изгубена и не мога да те намеря. Събудих се и... прищя ми се да те погледам, това е. Да те запазя в ума си и да те помня, докато ме няма. Без да искам, съм те отвил. Съжалявам.
– Няма нищо. – Нощта бе студена и безмълвна. Сякаш на света бяхме само ние. – Идвай в леглото. Сигурно и ти замръзваш.
Той се плъзна до мен и се сви до гърба ми. Погали ме от врата до раменете, после продължи с извивките на гърба ми и по-надолу.
– Мо дюин – изрече тихо. – Но сега си мо аиргеадак. Сребърната ми. Имаш луна в косата, а кожата ти е бяло кадифе. Калман геал. Бяла гълъбица.
Притиснах се към него подканящо, а той се настани с въздишка, докато твърдостта му ме изпълваше. Държеше ме здраво към гърдите си и се движеше с мен, бавно, дълбоко. Ахнах слабо и той отпусна хватката си.