– Съжалявам – промълви. – Не исках да те нараня. Но искам да съм в теб, да остана в теб, дълбоко в теб. Искам със семето си да ти оставя усещането, че съм бил в теб. Искам да те държа в прегръдките си до съмване и да си тръгна, докато спиш, и още да усещам формите ти в ръцете си.
Притиснах се по-плътно.
– Няма да ме нараниш.
След като Джейми си тръгна, ме налегна тегоба. Грижих се за пациенти в лечебницата, ровех по градините и се разсейвах, като се шляех из библиотеката на Колъм, но цялото това празно време ми тежеше.
Вече от две седмици бях сама, когато срещнах Лери в коридора пред кухните. Предните дни я заглеждах скришом, след като станах свидетел на паниката ѝ пред покоите на Колъм. Изглеждаше относително весела, макар и все още да ѝ личеше напрегнатостта. Разсеяна, лесно менеше настроението си – нищо чудно, горкото дете.
Но този ден изглеждаше превъзбудена.
– Госпожо Фрейзър! Имам съобщение за вас.
Вдовицата Дънкан ѝ казала, че е болна и искала да ме види.
Поколебах се, защото си спомних предупреждението на Джейми, но двойната сила на съчувствието и отегчението ме засили към селцето още след час, с кутията с лекарства на седлото зад мен.
Домът на Дънкан излъчваше изоставеност, безредие, плъзнало през цялата къща. Никой не ми отвори, когато почуках, а щом отворих вратата, антрето и всекидневната тънеха в книги и мръсни чаши, смачкани черги и прах по мебелите. Не се появи прислужник, когато подвикнах, а кухнята беше празна и в същия безпорядък като цялата къща.
Все по-неспокойна, се качих на втория етаж. Спалнята също беше празна, но дочух слабо протътряне от килера за алкохол оттатък площадката.
Вътре Гейли се бе изтегнала на удобен стол, подпряла крака на тезгяха – пияна. На тезгяха имаше чаша и гарафа, а стаята миришеше на бренди.
– Какво има? – попитах. – Не си ли болна?
Тя ми се оцъкли изумена.
– Болна? Аз? Не. Всички слуги си тръгнаха, в къщата няма храна, но има много бренди. Ще пийнеш ли?
Тя се обърна към гарафата. Сграбчих я за ръкава.
– Не си ли искала да ме видиш?
– Не.
– Защо тогава... – Отвън се чу далечно боботене, като мърморене на великан. И преди го бях чувала и тогава дланите ми се бяха изпотили при мисълта да се изправя срещу тълпата, от която идеше.
Обърсах ръце в полата си. Боботенето наближаваше и нямаше нито време, нито нужда от въпроси.
1 Цитат от четвърто действие на шекспировата трагедия Макбет. Фразата завършва със „...значи, злото е на път!“. – Бел. прев.
2 „Благодаря, приятелю“. – Бел. прев.
3 Borago officinalis, познато като „лечебна краставица“ е едногодишна билка идваща от Сирия.
25. МАГЬОСНИЦА ЖЕНА ДА НЕ ОСТАВИШ1
Навлечените с грубо сукно рамене пред мен се разделиха, но от другата страна имаше само тъмнина. Лакътят ми се удари в нещо дървено и ръката ми изтръпна. Някой грубо ме изблъска през някакъв праг. Паднах по очи в черна смрад, оживяла от движението на невидими форми. Изпищях и размахах крайници, опитвайки се да се откопча от безбройните крачка и нападението на нещо по-голямо, което проскимтя и ме халоса здраво по бедрото.
Успях да се претърколя, но след по-малко от метър се ударих в пръстена стена и върху главата ми се посипа дъжд от пръст. Сгуших се до нея, опитвайки се да сподавя собственото си хълцане, за да чуя какво още е затворено с мен в смрадливата дупка. Беше голямо, дишаше тежко, но не ръмжеше. Прасе?
– Кой е? – разнесе се глас от пълния мрак, уплашен, но силен, предизвикващ. – Клеър, ти ли си?
– Гейли! – възкликнах и опипом се примъкнах към нея, докато сключим пръсти. Прегърнахме се здраво и се залюляхме в полумрака.
– Тук има ли и друго, освен нас? – попитах, като се оглеждах предпазливо. Дори вече свикнала с мрака, не виждах почти нищо. Някъде отгоре идваха слаби лъчи, но сенките край нас стигаха поне до раменете ни – почти не виждах лицето на Гейли, само на сантиметри от моето.
Тя се засмя с разтреперан глас.
– Няколко мишки, мисля, и други вредители. И смрад, която може да убие пор.
– Това го забелязах. Къде сме, за Бога?
– Тук хвърлят крадците. Назад!
Отгоре нещо проскърца и се изля дневна светлина. Притиснах се към стената, тъкмо навреме, за да избегна дъжда от кал и мръсотия от малкия отвор на затвора ни. Последва последно слабо тупване. Гейли се приведе и вдигна нещо. Отворът не се скри и различих малкия самун, мухлясал и омазан с мръсотия. Тя го отупа плахо с една гънка на полата си.
– Вечеря – каза. – Гладна ли си?
Дупката над нас остана отворена и празна, с изключение на нещата, с които от време на време ни замеряха минувачите. Вмъкна се слаб дъждец, а след него и любопитните пръсти на вятъра. Беше студено, влажно и изключително депресиращо. Навярно подходящо за хората, за които бе предназначено. Крадци, бездомници, богохулници, прелюбодейци... и вещици.