С Гейли се подпирахме на стената и се гушехме една в друга, без да говорим. Нямаше и какво да се каже, нито какво да се направи, освен да се въоръжим с търпение.
Дупката лека-полека притъмняваше с идването на нощта и накрая съвсем изчезна.
– Колко ли дълго ще ни държат?
Гейли се размърда и опъна крака, така че малкият овал от сутрешна светлина падна върху раираната ѝ ленена рокля. Беше бяло-розова, макар и не в момента.
– Не дълго – каза тя. – Ще чакат църковните обвинители. Артър пишеше писма преди около месец, за да наминат на рутинна проверка. Втората седмица на октомври. Би трябвало да пристигнат всеки момент.
Тя разтърка ръце, за да ги стопли, постави ги на коленете си, насред каренцето слънчева светлина.
– Разкажи ми за обвинителите – казах. – Какво точно ще се случи?
– Не мога да знам. Не съм виждала съд на вещици, макар да съм чувала, разбира се. – Тя направи пауза за миг, мислеше. – Няма да очакват това. Щяха да дойдат, за да отсъдят за някакви имотни неразбории. Така че поне няма да водят бодач на вещици.
– Какво?
– Вещиците не усещат болка – обясни Гейли. – Нито кървят, когато ги убодеш.
Бодачът на вещици, оборудван с най-различни карфици, ланцети и други остри пособия, трябвало да провери дали това е така. Смътно си спомнях нещо такова от книгите на Франк, но бях решила, че е обичайно за седемнайсети век, не за този. От друга страна, помислих си горчиво, Крейнсмюир не беше точно център на света.
– Е, тогава не е хубаво, че няма да има бодач – казах, макар и да потръпнах леко. – Можем лесно да преминем този тест. Поне аз – добавих саркастично. – Подозирам, че от теб ще тече ледена вода.
– Не съм сигурна – отвърна тя замислено, като пренебрегна обидата. – Чувала съм за специални карфици, свивали се, когато ги притиснеш до кожата.
– Но защо? Защо някой нарочно ще доказва, че сме вещици?
Слънцето вече преваляше, но следобедната светлина обливаше дупката ни с мътно сияние. По лицето на Гейли се четеше единствено съжаление за наивността ми.
– Още нищо не разбираш, нали? Искат да ни убият. Няма значение какво е обвинението, какви са доказателствата. Ще горим.
Предната нощ шокът от нападението на тълпата и мизерното ни обкръжение не ми оставиха повече от това да се сгуша в Гейли и да чакам изгрева. С новия ден обаче започнах да си връщам самообладанието.
– Защо, Гейли? – попитах я, задъхана от напрежение. – Знаеш ли?
Въздухът в дупката беше наситен със смрадта на гнило, мръсотии и влажна почва, а пръстените стени сякаш се сближаваха, като в зле изкопан гроб.
По-скоро усетих, отколкото видях как свива рамене – стълбът светлина над нас се движеше заедно със слънцето и сега огряваше стените на затвора ни, като ни оставяше сред студен, лепкав мрак.
– Ако ти е някаква утеха – рече Гейли сухо, – съмнявам се, че са възнамерявали да хванат теб. Проблемът е между мен и Колъм – ти имаше нещастието да си с мен, когато дойдоха от селото. Ако беше в замъка, щеше да си в безопасност, нищо че си сасенак.
Думата „сасенак“, изречена в обичайния си пренебрежителен смисъл, предизвика рязък копнеж по мъжа, който ме наричаше така галено. Обвих с ръце тялото си, за да възпра някак самотата и страха.
– Защо дойде? – попита Гейли.
– Мислех, че си ме повикала. Едно от момичетата ми предаде съобщение, уж от теб.
– Аха. Лери, нали?
Облегнах се на мръсната стена въпреки отвращението си. Гейли долови движението ми и се примъкна по-близо. Приятели, врагове – при все това си бяхме единствените източници на топлина.
– Как разбра, че е била Лери?
– Тя е оставила зложеланието под възглавницата ти – отвърна Гейли. – От самото начало ти казах, че има такива, които ще ти завидят за червенокосия. Мислела си е, че без теб отново ще има шанс с него.
Онемях и няколко секунди безуспешно се мъчех да продумам.
– Но... как би могла!
Смехът на Гейли дрезгавееше от студа и жаждата, но още беше звънък.
– Който забележи как те гледа младежът, ще го разбере. Но тя вероятно не познава света достатъчно, за да усети. Нека преспи с един-двама и ще узнае, но не и сега.
– Не това имах предвид! – избухнах. – Не иска Джейми. Момичето е бременно от Дугал Макензи.
– Какво?! – Тя впи пръсти в ръката ми. – Откъде ти хрумна подобно нещо?
Казах ѝ, че съм видяла Лери на стълбището пред стаята на Колъм, и ѝ разказах за заключенията си.