– Щях и от нея да се отърва, но Бог ми спести усилията. Тогава ми се стори знак от провидението. Всичко щеше да се подреди чудесно, ако не беше Колъм Макензи.
Разтърках лактите си, за да се стопля. Вече говорех само колкото да се разсейвам.
– Дугал ли искаше, или само положението и парите му.
– О, имах достатъчно пари – каза тя със задоволство. – Знаех къде Артър държи ключа за всичките си документи. А човекът пишеше четливо, лесно подправих подписа му. През последните две години успях да си присвоя близо десет хиляди паунда.
– Но за какво?!
– За Шотландия.
– Какво? – За миг ми се стори, че не съм доразбрала. След това реших, че една от нас малко не е в ред и това не бях аз. – Как така Шотландия?
Не бях сигурна колко точно е полудяла, може би бременността ѝ влияеше така.
– Не се бой, не съм луда.
Циничното веселие в гласа ѝ ме накара да се изчервя и да благодаря за мрака.
– Така ли? – попитах засегната. – По собствено признание си извършила измама, кражба и убийство. По-благосклонно от моя страна би било да те смятам за луда, защото ако не си...
– Нито луда, нито извратена – каза тя решително. – Аз съм патриот.
Слънцето изгря. Издишах рязко.
– Якобит. Ти си якобит.
Беше. Това обясняваше какво ли не. Защо Дугал, който бе като огледало на мненията на брат си, бе показал такава предприемчивост в полза на дома Стюард. И защо Гейлис Дънкан, така способна да впримчи всеки мъж, бе избрала двама толкова различни мъже като Артър Дънкан и Дугал Макензи. Единият – за парите, а другият – заради властта и влиянието му върху мнението на хората.
– Колъм щеше да е най-подходящ – продължаваше тя. – Жалко. Нещастието му е и мое. Той трябваше да е мой – единствения, когото виждах като подходящ за мен. Заедно можехме... е, какво да се прави. Само него исках и само него не можех да имам с методите на свое разположение.
– Затова си взела Дугал.
– О, да. – Беше потънала в мислите си. – Силен, с някаква власт. С някакво имущество. Хората се вслушват в него. Но не е нищо повече от краката и члена – и тя се позасмя – на Колъм Макензи. Колъм е силният. Почти колкото мен.
Самохвалството ѝ ме дразнеше.
– Колъм има неща, които ти липсват. Например някакво съчувствие.
– А, да. Направо до мозъка на костите си – отвърна тя с ирония. – Сякаш му е от полза. Смъртта нашепва в ухото му – и отдалеч се вижда. Ако живее още две години, пак ще е много.
– А ти колко ще живееш? – попитах.
Тя обърна иронията към себе си, ала гласът ѝ не трепна.
– Малко по-малко, предполагам. Няма значение. Успях да постигна много – десет хиляди паунда към Франция, целият регион в полза на принц Чарлз. Когато въстанието се случи, ще знам, че съм помогнала. Ако доживея дотогава.
Тя се намираше почти точно под дупката в покрива. Вече бях свикнала достатъчно с мрака, за да я отлича като блед силует, неспокоен призрак. Рязко се обърна към мен.
– Каквото и да се случи оттук нататък, не съжалявам за нищо, Клеър.
– Единствено за това, че имаш само един живот, който да отдадеш на страната си? – попитах иронично.
– Добре казано.
– Направо чудесно.
Когато се смрачи, спряхме с разговорите. Чернотата на дупката бе осезаема сила, която притискаше дробовете ми и ги задръстваше с миризмата на смърт. Свих се на кълбо опрях глава на коленете си и се предадох на дрямката, на ръба между измръзването и паниката.
– Обичаш ли го? – попита Гейли ненадейно.
Вдигнах стреснато глава. Нямах представа кое време е – отгоре светеше една звезда, но светлината ѝ не ни достигаше.
– Кого, Джейми?
– Че кого друг? – попита сухо. – Него викаш насън.
– Не знаех, че го правя.
– Е, обичаш ли го?
Студът предизвикваше сънливост, почти ступор, но гласът на Гейли ме извади донякъде от него.
Стиснах колене и се залюлях напред-назад. През дупката вече се виждаше кадифеният мрак на ранната нощ. Обвинителите щяха да пристигнат до ден-два. Беше вече късно за увъртания, било то пред Гейли или пред мен самата. Трудно ми бе да призная пред себе си, че може съвсем скоро да умра, но ми ставаше все по-ясен подтикът на осъдените на смърт да се покаят, преди да бъде изпълнена присъдата им.
– Наистина, имам предвид – настояваше Гейли. – А не просто защото го желаеш. Знам, че е така, и с теб, и с него, но това е обичайно. Обичаш ли го?
Обичах ли го? Отвъд щенията на плътта? Дупката обезличаваше, караше ме да се чувствам като в изповедалня, а душа на прага на смъртта нямаше време за лъжи.
– Да – отвърнах и отново положих глава на коленете си.
Дълго време никоя от нас не продума и отново се зареях по границите на съня, когато я чух да проговаря пак, сякаш на себе си.