– Значи е възможно – рече замислено.
Обвинителите пристигнаха след ден. Чухме спохождащото ги оживление – виковете на селяните, тропота на коне по главната улица. Суетнята стихна, когато върволицата отмина и се насочи към площада.
– Дойдоха – каза Гейли.
Несъзнателно се хванахме за ръце – враждите ни отстъпиха пред страха.
– Е – опитах се да прозвуча смело, – предполагам, че е по-добре да ни изгорят, отколкото да ни оставят да измръзнем.
Но помръзнахме още ден. Чак след това, по обед, отвориха вратата на затвора ни и ни изведоха, за да ни съдят.
Несъмнено за да може да присъства цялата тълпа, събитието щеше да се случи на площада пред дома на Дънкан. Видях как Гейли вдига глава към ромбоидните прозорци на всекидневната, след това се извръща безизразно.
Обвинителите бяха двама, седнали на тапицирани табуретки зад донесена специално за случая маса. Единият беше извънредно висок и слаб, а другият нисък и набит. Веднага се сетих за главните герои от един американски комикс. Понеже не знаех как се казват мъжете, ги кръстих наум Мът и Джеф.
Присъстваха повечето жители на селото. Зърнах мнозина от някогашните си пациенти. Обитателите на замъка обаче ги нямаше.
Джон Макрей, тъмничарят на Крейнсмюир, прочете обвинение срещу лицата Гейлис Дънкан и Клеър Фрейзър, обвинени от Църковния съд във вещерство.
– Ще бъдат изложени доказателства, че обвинените са причинили смъртта на Артър Дънкан чрез вещерство – зачете Макрей със силен, ясен глас. – Че са причинили помятането на Джанет Робинсън, че са причинили потъването на лодката на Томас Макензи и са хвърлили върху Крейнсмюир прокоба, болест на червата...
Продължи доста дълго. Колъм се бе подготвил добре.
След това извикаха свидетелите. Повечето бяха непознати селяни – нямаше мои пациенти, за което бях благодарна.
Показанията на мнозина бяха просто безумни, а други очевидно бяха подкупени, но някои звучаха достоверно. Например показанията на Джанет Робинсън, довлачена от баща си с морава синина на лицето. Тя призна, че е заченала от женен мъж и се е домогнала до услугите на Гейлис Дънкан, за да се отърве от детето.
– Даде ми да пия отвара и ми каза три пъти да повторя едно заклинание, по новолуние – измърмори момичето, докато мяташе изпълнен със страх поглед ту към баща си, ту към Гейлис, сякаш не знаеше от кого да се страхува повече. – Каза, че така ще ми дойде.
– И така ли се случи? – попита с интерес Джеф.
– Отначало не, Ваша Чест. – Момичето заклати нервно глава. – Но пих отново и започна.
– Започнало?! Девойчето почти умря! – включи се една възрастна жена, очевидно майка ѝ. – Каза ми само защото се беше уплашила.
Жената с охота започна да дава кървави подробности и с мъка ѝ затвориха устата, за да се изкажат и останалите свидетели.
Като че ли никой от тях нямаше кой знае какво да каже по мой адрес, освен че съм присъствала при смъртта на Артър Дънкан и че съм го докоснала. Започнах да мисля, че всичко това наистина няма общо с мен. Може би щях да се спася. Или поне така си мислех, докато не се появи жената от хълма.
Когато застана отпред, слаба, прегърбена женица с жълта забрадка, усетих, че сме в сериозна беда. Не бе от селяните – никой не я познаваше. Беше боса и прашна от извървения път.
– Имате ли обвинение срещу някоя от жените тук? – попита високият слаб съдия.
Жената се страхуваше – не смееше да вдигне очи и да погледне съдиите. Но кимна и тълпата се смълча.
Говореше тихо и Мът я помоли да повтори.
Със съпруга ѝ имали болно дете. Родило се здраво, но после отслабнало, спряло да расте. Решили, че е подменено от феите, и го сложили в Столчето на феите на хълма Кроик Горм. Наблюдавали, за да си вземат детето, когато им го върнат феите, но вместо това видели двете жени, надвесени над него. Вдигнали детето и започнали да мълвят странни заклинания.
Жената закърши ръце под престилката си.
– Цяла нощ гледахме, господа. И когато се стъмни, дойде огромен демон, цял черен, без звук и гък, и се наведе над младенеца.
Последва шепот от изпълнената със страхопочитание тълпа и усетих как косъмчетата по тила ми настръхват, макар да знаех, че демонът е Джейми, който е отишъл да провери дали детето е живо. Подготвих се за края на разказа.
– Зазори се и с мъжа ми отидохме да видим. И намерихме замененото, мъртво на хълма, и ни следа от нашия малчо.
Тя не издържа и скри лице в престилката си.
Сякаш жената бе някакъв знак мъката да започне и за мен, тълпата се раздели, за да пусне Питър говедаря. Изстенах наум, когато го видях. Бях усетила как емоциите на тълпата се обръщат против мен в последните минути – трябваше ми само този човек да излезе и да разкаже за водния кон.