Наслаждавайки се на мига си известност, той изпъна гръб и изпъна показалец към мен.
– Ей тази тук е истинска вещица, господа! С двете си очи я видях да призовава воден кон от водите на Злото езеро, за да изпълни повелята ѝ! Огромно създание, като бор високо, с врат като синя змия, очи като ябълки, дето с един поглед могат да ти изцедят душата.
Съдиите изглеждаха впечатлени от тези показания и си зашептяха, докато Питър ме гледаше яростно с поглед, който сякаш казваше: „Сега ще видиш!“
Накрая дебелият съдия прекрати съвещанието и направи знак на Джон Макрей.
– Тъмничар! – Съдията се обърна и посочи Питър. – Изведи този оттук и го заключи на позорния стълб за публично пиянство. Това е тежък съд. Нямаме време за обвиненията на безумец, на когото му се привиждат водни коне, когато се напие!
Говедарят беше толкова вцепенен, че дори не се възпротиви, когато Макрей го хвана за ръката и го изведе. Само ме изгледа паникьосано. Не устоях да му махна за довиждане.
След това кратко разсейване на напрежението обаче нещата бързо се влошиха. Една след друга се заизреждаха жени и девойки, които си купували отвари и амулети от Гейлис, за да причинят някому болест, да се отърват от нежелана бременност или да накарат някого да се влюби в тях. Всички без изключение се кълняха, че магиите са проработили – впечатляващо като за знахарка, замислих се цинично. Никой не ме замеси в тази част от обвинението, но няколко от тях казаха – с право, – че често са ме виждали в стаята с билките на Гейлис, да ѝ помагам в приготвянето на цярове.
Но пък още толкова хора излязоха отпред и потвърдиха, че съм ги излекувала по най-обикновени начини, без никакви заклинания, амулети и тем подобни вещерски прийоми. Предвид натиска да бъдем осъдени, тези хора бяха проявили сериозно самообладание, за да свидетелстват в моя полза – и им бях благодарна за това.
От дългото стоене ме боляха краката – съдиите разполагаха с някакви удобства, но не и ние. Когато обаче се появи следващият свидетел, съвсем забравих за краката си.
С усет към драматичното, който си съперничеше с този на Колъм, отец Байн отвори рязко вратите на църквицата си и се появи на площада, подпирайки се на дъбова тояга. Бавно стигна до средата на площада, наклони глава към съдиите и се обърна, за да огледа тълпата, докато погледът му не превърна шума на множеството в тихо, неспокойно мърморене. Когато заговори, сякаш бичуваше събралите се.
– Съд връз вас е туй, люде на Крейнсмюир! „Пред лицето Му върви пораза, а по стъпките Му – палещ вятър.“3 Да, оставихте се да ви изкусят встрани от праведния път! Посяхте вятър и сега сред вас върлува бурята!
Втренчих се в отеца, изумена от дар словото му. Или може би реториката му се удаваше само в криза. Той продължи:
– Поразата ще ви оглозга и ще загинете за греховете си, ако не се покаете! Въвели сте всред себе си блудницата вавилонска... – това навярно бях аз, предвид как ме изгледа – и сте продали душите си на Врага, та тъй да скътате английската усойница в пазвата си. И сега мъстта на Всемогъщия Бог е сред вас. „За да те спаси от жената на другиго, от чуждата, която подслажда думите си, която е оставила другаря на младостта си и е забравила завета на своя Бог. Домът ѝ води към смърт, и пътеките ѝ – към мъртъвци“4 Покайте се, люде, преди да стане късно! Паднете ничком, думам, и измолете прошка! Изхвърлете английската блудница и се отречете от съглашението със Сатаната!
Той сграбчи броеницата от колана си и размаха голямото дървено разпятие към мен.
Колкото и да бе интересно всичко това, Мът ставаше неспокоен. Може би професионална завист.
– Хм, ваше преподобие – каза той и му се поклони леко, – имате ли доказателства срещу тези жени?
– Имам. – След експлозията от ораторско майсторство Байн вече се бе поуспокоил. Изпъна заплашително показалец към мен и пряко волята си почти пристъпих назад. – По пладне преди две седмици, във вторник, срещнах тази жена в градините на замъка Леох. С неестествените си сили тя насъска глутница хрътки срещу мен, те ме събориха и бях в смъртна опасност. Ранен в крака, аз се опитах да избягам. Жената се опита да ме примами с греховната си сладострастност, но когато устоях, тя ме прокле.
– Що за проклети безсмислици! – възкликнах възмутено. – Това е най-абсурдното преувеличение, което съм чувала.
Отецът обходи с поглед наблюдателите, после го прикова към мен, помътнял и лъскав от треска.
– Отричаш ли, жено, че изрече тези думи? „Ела с мен, свещенико, или раната ти ще загние и гнояса?“