Тълпата сякаш се чувстваше по същия начин, а вълненията от сутринта отстъпиха пред отегчението, докато малкият спретнат гласец на господин Гауън не спираше да бае. Хората се разотиваха, сетили се ненадейно за неиздоените си крави и неизметените си подове, уверени, че няма да последва нищо интересно, докато този глас не млъкне.
Когато Нед Гауън най-после приключи с първоначалното изложение, вече се смрачаваше – тантурестият съдия, когото бях нарекла Джеф, обяви, че съдът ще се събере отново на сутринта.
След като известно време се съвещава с Нед Гауън и Джон Макрей, той позволи да ме отведат в странноприемницата, съпроводена от двама едри селяни. Хвърлих поглед през рамо – отвеждаха Гейли в обратната посока. Тя вървеше бавно и отмерено, отказваше да я пришпорват и пренебрегваше обкръжението си.
В тъмната стаичка в пристройката на хана най-сетне премахнаха ремъците от китките ми и донесоха свещ. Пристигна Нед, с бутилка бира и поднос с месо и хляб.
– Имам само няколко минутки с теб, скъпа, и ми струваха скъпо, затова слушай внимателно. – Дребният мъж се приведе съзаклятнически към мен. Очите му бяха ясни и не изглеждаше преуморен, въпреки леко поразместената перука.
– Господин Гауън, така се радвам да ви видя – рекох искрено.
– Да, да, скъпа, но сега нямаме време. – Потупа ръката ми благосклонно, но и забързано.
– Успях да ги убедя да разгледат случая ти отделно от този на вещ... на госпожа Дънкан. Това може да ни е от помощ. Явно не са имали намерение да арестуват и теб, а си била затворена само защото си била при нея.
– И все пак – продължи той – има опасност за теб, няма да го крия. Настроенията в селото не са много ласкави. Какво те е прихванало – попита необичайно разгорещен, – та да докоснеш онова дете? – Отворих уста, но той махна с ръка. – Няма значение. Трябва да използваме факта, че си англичанка, но не защото това те прави странна, а защото те прави невежа, и да си спечелим възможно повече време. То работи в наша полза, защото най-зловещите от тези процедури се случват насред истерия, когато доказателствата биват пренебрегнати в името на това да се утоли кръвожадността на тълпата.
Кръвожадност. Точно тази емоция бях видяла по лицата в тълпата. Тук-таме се мяркаше съмнение или съчувствие, но да застанеш срещу разяреното множество се иска силен характер, а в Крейнсмюир липсваха такива. Не, поправих се. Имаше един – този дребен единбургски адвокат, корав като пословичния стар ботуш, на който така приличаше.
– Колкото повече протакаме – каза той благоразумно, – толкова по-малко склонни ще са останалите да действат прибързано. Така че – и той постави длани на коленете си – твоята роля утре е да мълчиш. Ще говоря само аз и дано, в името на Бога, това да е достатъчно.
– Струва ми се добра идея – казах и уморено опитах да се усмихна. Погледнах към входната врата на хана, откъдето се чуваха силни гласове. Господин Гауън забеляза и кимна.
– Да. След малко те оставям. Ще преспиш тук.
Той се огледа със съмнение. Помещението се използваше най-вече за съхранение на излишни предмети и запаси, беше студено и тъмно, но и многократно по-добро в сравнение с онази дупка.
Вратата се отвори и от мрака се оформи силуетът на ханджията, който се взираше в нас на бледата трепкаща светлина на свещта. Господин Гауън стана, но го хванах за ръкава. Исках да узная нещо.
– Господин Гауън... Колъм ли ви изпрати?
Той се поколеба, но въпреки професията си оставаше безупречно честен.
– Не. – Той се смути и добави: – Дойдох... сам.
Нахлузи шапката на главата си и се обърна към вратата с едно бързо „Лека вечер“, преди да се скрие сред тълпата в претъпкания хан.
Не се бяха готвили за отсядането ми, имаше само малка стомна вино и хляб – този път чист, – върху една от бъчвите, а на земята бе сгънато старо одеяло.
Увих се в него и седнах на една от по-малките каци, за да ям и да помисля.
Значи не го беше изпратил Колъм. Дали изобщо знаеше, че господин Гауън смята да идва? Сигурно беше забранил на когото и да било да слиза в селото, за да не се замесва в лова на вещици. Човек можеше да усети с кожата си вълните на страх и истерия в селото – усещах ги отвъд стените на нищожното си убежище.
В главното помещение на хана избухна някакъв шум и ме разсея. Може би просто отлагахме неизбежното. Но на ръба на смъртта бях благодарна дори за един час повече живот. Увих се в одеялото, дръпнах го над главата си, за да не чувам звуците от хана, и се помъчих да не чувствам нищо друго, освен благодарност.