След извънредно неспокойна нощ ме събудиха по зазоряване и отново ме отведоха на площада, макар съдиите да пристигнаха едва час след това.
Спретнати и добре хапнали, те се заеха за работа. Джеф се обърна към Джон Макрей, който се бе върнал на мястото си зад обвинените.
– Неспособни сме да преценим вината по силата на досега изложените доказателства.
Новосъбралата се тълпа избухна в негодувание – явно сами бяха стигнали до присъда, но Мът ги укроти с очи като свредели, които насочи право към младежите най-отпред. Те млъкнаха като кучета, полети с ледена вода. Редът бе възстановен и той обърна ъгловатото си лице към тъмничаря.
– Проводете затворниците към езерото, ако обичате.
Тълпата отново се разшумя, този път от доволно очакване, и най-лошите ми подозрения се потвърдиха. Джон Макрей хвана под ръка мен и Гейли, но получи и много помощ. Освирепели пръсти сграбчваха роклята ми, щипеха ме и ме бутаха. Някакъв идиот бе донесъл барабан и сега удряше по него. Тълпата напяваше нещо като химн в ритъма, но не разбирах думите насред подвикванията. Не исках и да знам.
Върволицата се понесе по една ливада, надолу към брега на езерото, където се намираше малък дървен кей. Стигнахме до края му, където вече ни чакаха двамата съдии. Джеф се обърна към тълпата по брега.
– Извадете въжетата! – Последва нов шум от тълпата, а хората се споглеждаха очаквателно, докато някой не се появи с две парчета въже. Макрей ги взе и ме приближи неохотно. Погледна към съдиите, което сякаш му даде кураж.
– Бъдете така добра да си свалите обувките, госпожо – нареди ми той.
– Какво по дяв... Защо? – Скръстих ръце.
Той премигна, явно неподготвен за отпора ми, но един от съдиите го изпревари.
– Това е процедурата за водния съд. Обвинената във вещерство ще бъде завързана с две въжета, от левия палец на ръката до десния на крака, и обратно. А след това...
Той хвърли красноречив поглед към водите на езерото. В калта на брега стояха боси двама рибари, навили крачолите на панталоните си, привързани с коноп. Единият ми се ухили и хвърли малък камък към стоманеносивата повърхност. Той подскочи веднъж и потъна.
– Когато влезе във водата – намеси се ниският съдия, – виновната вещица ще се понесе по нея, защото чистота на течността ще отхвърли покварената ѝ особа. Невинната ще потъне.
– Значи имам избор да ме осъдите като вещица или да ме оневините и да ме удавите – сопнах се. – Не, благодаря!
Стиснах лакти, опитвайки се да потисна тръпките, вече постоянна част от плътта ми.
Ниският съдия се наду като уплашена жаба.
– Няма да говориш пред съда без разрешение, жено! Как смееш да отказваш законен разпит?
– Как смея да откажа да ме удавите? Лесно!
Твърде късно зърнах Гейли, която тръскаше диво глава, така че косата ѝ се вееше покрай лицето.
Съдията се обърна към Макрей.
– Съблечи я и я бичувай – каза с равен тон.
През пелената от изумление чух дружно ахване, може би от шок – а всъщност от предвкусване на добро зрелище. Разбрах какво значи омраза. Не тяхната. Моята.
Не си направиха труда да ме върнат на площада. Нямах почти нищо за губене, така че ги затрудних, доколкото можах.
Груби ръце ме заблъскаха напред, дърпайки блузата и корсета ми.
– Пусни ме, скапано говедо! – извиках и изритах грубиянина там, където знаех, че най-много ще го заболи. Той се свлече със стон, но бързо бе скрит от кипящото множество на разкривени от викове лица. Сграбчиха ме за ръцете и ме задърпаха напред, като ме повдигаха над падналите в хаоса хора.
Някой ме удари в стомаха и ми изкара въздуха. Корсетът ми бе станал на парчета, затова не падна и остатъкът от него. Никога не съм страдала от особена свенливост, но полугола сред подигравките на тази тълпа и с потни длани на гърдите ми, се изпълних с омраза и омерзение, каквито дори не бях си представяла.
Джон Макрей върза ръцете ми пред тялото, като остави около метър свободно въже. Имаше достойнството да изглежда засрамен, но не смееше да вдигне поглед и бе ясно, че не мога да очаквам нито помощ, нито пощада – той бе на милостта на тълпата, също както и аз.
Гейли навярно минаваше през същото – зърнах платиненорусата ѝ коса, развята на внезапно появилия се вятър. Макрей прехвърли свободното въже през един клон и ръцете ми се опънаха над главата. Стиснах зъби и яростта си – само с нея можех да се сражавам срещу страха си. Атмосферата беше наситена с бездиханно очакване, сред което току се дочуваше превъзбудена реч или подвикване.