– Давай, Джон! – извика един мъж. – Дай ѝ да разбере!
Джон Макрей, наясно с театралния аспект на професията си, направи пауза, хванал бича на нивото на кръста си, и огледа тълпата. Направи крачка напред и внимателно ме намести с лице към дървото – почти докосвах кората. Отстъпи назад, вдигна бича и замахна.
Шокът бе по-лош от болката. Едва след няколко удара всъщност осъзнах, че тъмничарят се старае да ми спести по-голямата част от наказанието. Но един-два удара бяха достатъчно силни, за да разранят кожата – почувствах рязкото жило на ударите.
Бях стиснала здраво очи, притиснала буза към дървото, опитвах се да си се представям другаде. Внезапно обаче чух нещо, което ме върна веднага.
– Клеър!
Въжето около китките ми се поотпусна достатъчно, за да се извърна рязко с лице към тълпата. Ненадейното ми движение попречи на следващия удар на тъмничаря, който улучи единствено въздуха, изгуби равновесие и си удари главата в един клон. Това имаше много добър ефект върху множеството, което го заля с обиди и подигравки.
Косата ми падаше в очите, залепнала към лицето ми от сълзи, пот и мръсотията от затвора. Тръснах глава и хвърлих поглед настрани. Той потвърди чутото.
Джейми се блъскаше през тълпата с поморавяло от ярост лице и безскрупулно се възползваше от размерите си.
Чувствах се като американският генерал Маколиф при Бастон5, който току-що е зърнал Трета армия на Патън, дошла да го избави. Въпреки ужасния риск за Гейли, за мен и вече и за Джейми, никога не съм била толкова щастлива да видя някого.
– Мъжът на вещицата! Женихът ѝ! Смрадлив Фрейзър! – Подобни епитети се разнесоха сред останалите обиди към мен и Гейли. – Хванете го и него! Изгорете ги! Всичките ги изгорете!
Истерията на тълпата, временно разсеяна от залитането на Макрей, отново се издигаше до трескави височини. Джейми бе спрял, възпрепятстван от увисналите на ръцете му помощници на тъмничаря. Опита се да стигне до колана си и единият от мъжете го удари силно в стомаха.
Джейми се попреви, но се изправи мигновено и заби лакът в лицето на нападателя си. Освободил едната си ръка, той пренебрегна отчаяните опити на другия мъж да го възпре. Взе нещо от кожената си торба и го хвърли, като извика:
– Клеър! Не мърдай!
Няма и накъде, помислих си замаяно. Видях пред лицето си размазано петно и понечих да се отдръпна, но спрях тъкмо навреме. Размазаното петно се спусна над мен, изтрака и ме удари в ухото, а черните мъниста на броеницата почти се нанизаха на врата ми. Или не съвсем – висеше накриво, закачена наполовина на врата ми и наполовина на дясното ми ухо.
Тръснах глава с насълзени от удара очи и огърлицата се намести на врата ми, а разпятието се люшна между голите ми гърди.
Лицата от предния ред се взираха в мен със смесица от ужас и озадаченост. Ненадейната тишина подейства и на тези зад тях и ревът постепенно утихна. Гласът на Джейми обикновено не бе висок дори когато се гневеше, но сега отекна в тишината – силен и рязък.
– Свалете я!
Тези край мен се бяха отдалечили, а тълпата се раздели пред него. Тъмничарят го гледаше зяпнал и вцепенен.
– Казах, свали я! Веднага!
Тъмничарят най-после се отърси от апокалиптичното видение на червенокосата смърт пред него, размърда се и потърси камата на колана си. Прерязаното въже се раздели рязко и ръцете ми се отпуснаха безсилно. Боляха ме от напрежението. Препънах се и щях да падна, но силна, позната длан ме сграбчи за лакътя и ме вдигна на крака. След това лицето ми срещна гърдите на Джейми и нищо друго не ме интересуваше.
Може би съм загубила съзнание или просто така ми се струваше от огромното облекчение. Ръката на Джейми ме придържаше през кръста, а наметката му бе върху раменете ми и най-сетне нещо ме скриваше от погледите на селяните. Глъчта отново се надигаше, но не бе налудничавата кръвожадна радост от преди.
Гласът на Мът – или може би Джеф? – се чуваше насред объркването.
– Кой си ти? Как смееш да се месиш в този съд?
По-скоро усетих, отколкото видях как тълпата се бута напред. Джейми бе едър и въоръжен, но сам. Свих се в него под гънките на наметката му. Дясната му ръка ме притисна по-здраво, а лявата посегна към ножницата. Сребристосиньото острие просъска заплашително и остана извадено наполовина, а хората най-отпред рязко спряха.
Съдиите бяха от друг сой. Иззад гърба на Джейми виждах, че Джеф го гледа свирепо. Мът изглеждаше по-скоро объркан, отколкото раздразнен.
– Смееш да извадиш оръжие срещу Божията справедливост? – сопна се тантурестият съдия.
Джейми извади целия меч и заби бляскавата стомана в земята. Дръжката трептеше от силата на движението.