Думата беше „Бягайте!“
Ненадейно спря да се върти и с вид на диво тържество сграбчи остатъците от корсета си и го скъса отпред. Достатъчно, за да покаже на всички тайната, която бях научила, свита до нея в дните ни на пленничество – тайната, която Артър Дънкан бе научил часове преди смъртта си. Парчетата плат изпопадаха, откривайки шестмесечната ѝ бременност.
Бях напълно неспособна да помръдна, но Джейми не се колеба. Сграбчи ме с една ръка, стиснал меча с другата, и се хвърли в тълпата, разблъсквайки хората с лакти, колене и дръжката на оръжието, за да се добере до ръба на езерото. Свирна пронизително през зъби.
Прехласнати по зрелището под дъба, отначало малцина осъзнаха какво се случва. След това, когато завикаха и започнаха да посягат към нас, по коравата пръст над брега отекнаха копита.
Донас не харесваше хората и много искаше да го покаже. Ухапа първата ръка, понечила да хване сбруите му, и мъжът падна назад с викове и окървавена ръка. Конят се изправи на задните си крака, изцвили и размаха копита във въздуха. Неколцината насочили се към него смелчаци внезапно изгубиха интерес.
Джейми ме метна на седлото като торба със зърно и се качи с плавно движение. Разчисти път със свирепи махове на меча си и обърна Донас през тълпата. Хората се втурнаха да се спасяват от яростните атаки на зъби, копита и острие, а ние успяхме да наберем скорост и да оставим зад себе си езерото, селото и Леох. От удара в седлото нямах дъх, за да говоря, за да крещя.
Защото не се бях вцепенила от издутия корем на Гейли, а от нещо друго, което ме смрази до мозъка на костите. Докато тя се въртеше, изпънала ръце, видях това, което и тя бе видяла, когато ме съблякоха. Белег на едната ѝ ръка. В тази епоха бе знак на вещица, на маг, а всъщност бе болезнено обикновен белег от ваксинация срещу едра шарка.
Дъжд трополеше по водата и облекчаваше болката от подутото ми лице и претритите китки. Загребах шепа вода от потока и пих бавно и с благодарност.
Джейми изчезна за няколко минути и се върна с тъмнозелени сплеснати листа. Бе сдъвкал няколко и изплю кашата в дланта си. Натъпка още листа в устата си и ме обърна с гръб към себе си. Разтърка внимателно гърба ми със сдъвканите листа и щипещата болка значително намаля.
– Какво е това? – попитах в опит да си върна самообладанието. Още треперех и подсмърчах, но сълзите от безпомощност вече пресъхваха.
– Пореч – отвърна той приглушено заради листата в устата си. Изплю и тях и ги наложи на гърба ми. – Не само ти знаеш природни цярове, сасенак.
– Какво е... какво е на вкус? – попитах, преглъщайки с мъка риданията.
– Отвратително – отвърна той лаконично. Привърши и леко постави наметката си върху раменете ми.
– Няма... – Той се поколеба, но продължи: – Прорезите не са дълбоки и няма да... останат. – Говореше смутено и малко рязко, но ме докосваше изключително внимателно и отново се разплаках.
– Съжалявам – измърморих, докато бършех нос с крайче на наметката. – Не знам какво ми става. Не знам защо не мога да спра да плача.
Той сви рамене.
– Предполагам, че досега никой не се е опитвал да те нарани нарочно, сасенак. Сега си стресната не само от болката, но и от това.
Той повдигна леко наметката върху гърба ми.
– И аз бях така, моме – каза без особена емоция. – После повърнах и плаках, докато ме почистваха. След това треперих.
Избърса лицето ми внимателно и сложи ръка под брадичката ми, за да повдигне лицето ми към своето.
– А когато спрях да треперя, сасенак – каза тихо той, – благодарих на Бог за болката, защото значеше, че съм още жив. – Пусна ме и ми кимна. – Когато стигнеш до този етап, кажи ми. Имам какво още да ти споделя.
Изправи се и стигна до брега на поточето, за да измие окървавената кърпичка в студена вода.
– Какво те върна? – попитах, когато отново дойде при мен. Успях да спра да плача, но още треперех и се сгуших по-плътно в наметката.
– Алек Макмеън – каза той с усмивка. – Казах му да те наблюдава, докато ме няма. Когато селяните отвлекли теб и госпожа Дънкан, той яздил цяла нощ и цял ден, за да ме открие. След това и аз яздих така, сякаш дяволът ме гонеше. Боже, какъв кон!
Той вдигна глава към склона и изгледа Донас, вързан за дърво в горния край на брега – гърбът му лъщеше като кована мед.
– Ще трябва да го преместя – рече Джейми замислено. – Съмнявам се, че някой ще ме последва, но не сме чак толкова далеч от Крейнсмюир. Можеш ли да ходиш?
Последвах го по стръмния хълм с големи затруднения – под краката ми се претъркулваха малки камъчета и папрати, а бодливи храсти се залавяха за дрехата ми. До върха на склона имаше малък лес от елши, толкова близо една до друга, че по-ниските клонове се сплитаха и оформяха зелен покрив над папратите по земята. Джейми повдигна клоните достатъчно, за да се промъкна там, след това внимателно върна избутаните клони и папрати по местата им. Отстъпи назад и огледа преценяващо скривалището, като кимаше доволно.