– Но не може да ми вярваш.
Той ми се усмихна. Устните му трепереха леко, но се усмихна.
– Няма ти да ми казваш какво не мога, сасенак. – Направи пауза. – На колко си години? Никога не съм те питал.
Въпросът прозвуча толкова безумно, че ми трябваше минута да се сетя.
– На двайсет и седем... или двайсет и осем. – Това сякаш го сепна. На двайсет и осем жените от тази епоха бяха почти на средна възраст.
– О... – Той си пое дълбоко дъх. – Мислех, че си колкото мен или по-млада.
За миг не помръдна, но после отново ме погледна и каза:
– Честит рожден ден, сасенак.
Няколко секунди само го гледах глуповато.
– Какво?
– Честит рожден ден. Днес е двайсети октомври.
– Така ли? Изгубила съм представа... – смотолевих. Отново треперех, от студ, от шок, от тирадата си. Джейми ме придърпа към себе си и приглади косата ми, подпря главата ми на гърдите си. Отново се разплаках, но от облекчение. В това състояние на ума бе логично да реша, че щом е научил истинската ми възраст и още ме иска, всичко ще е наред.
Джейми ме вдигна и ме отнесе до огъня, където бе поставил седлото си. Приседна и се облегна на него, като още ме държеше в скута си.
Дълго след това продума:
– Така. Разкажи ми.
Разказах му всичко, на пресекулки, но свързано. Изтощението притъпяваше всичко у мен, но все пак се чувствах удовлетворена, като заек, надбягал лисица, и открил временен подслон под някой дънер.
Не е пълна сигурност, но поне е някакъв отдих. Казах му и за Франк.
– Франк – рече Джейми тихо. – Значи все пак не е мъртъв.
– Още не е роден. – Отново се надигна малка вълна истерия, но съумях да я овладея. – Нито пък аз.
Успях да си възвърна самообладанието с помощта на Джейми, който ме галеше и потупваше леко, докато мълвеше успокоителни слова на келтски.
– Когато те спасих от Рандал при форт Уилям – каза внезапно, – си се опитвала да се върнеш. При камъните. И... при Франк. Затова не ме дочака в горичката.
– Да.
– А аз те набих след това. – Едва го издума с пропит от съжаление глас.
– Нямаше как да знаеш. Нямаше как да ти кажа. – Много ми се спеше.
– Да, нямало е как. – Той придърпа наметката, така че да ме покрива по-добре, и я втъкна внимателно под раменете ми. – Поспи сега, мо дюин. Никой няма да те нарани, тук съм.
Свих се в рамото му и позволих на преумореното си съзнание да потъне в забвение. Насилих се да изплувам само за да попитам:
– Наистина ли ми вярваш, Джейми?
Той въздъхна и ми се усмихна горчиво.
– Да, вярвам ти, сасенак. Но щеше да е много по-лесно, ако просто беше вещица.
Заспах дълбоко и се събудих схваната и с ужасно главоболие. Джейми пазеше в кожената си торба малко овес и ме накара да ям драмах – овес със студена вода. Едва го преглъщах, но хапнах малко.
Обгрижваше ме бавно и внимателно, но почти не говореше. След закуска бързо събра всичко от малкия бивак и оседла Донас.
Още вцепенена и телом, и духом, дори не попитах къде отиваме. Стигаше ми, седнала зад него, да подпра лице на широкия му гръб и да се оставя движенията на коня да ме унесат.
Слязохме от склоновете покрай езерото Мадох, през хладната утрин, към ръба на сивата вода, равна като тава. Диви патици полетяха в нестройни ята от тръстиките и закръжаха над мочурищата, като крякаха силно, за да събудят успалите се под тях живи твари. Подмина ни и добре подреден клин от гъски, които надаваха сърцераздирателния си зов.
Сивата мъгла се вдигна по обед на втория ден и ливадите с прещип и метличина се озариха от слабо слънце. На няколко километра от езерото излязохме на тесен път и свихме на северозапад. Отново се заизкачвахме към ниските хълмчета, които се превърнаха в скалисти чукари. Оттук минаваха малцина, а ние благоразумно се скривахме сред храстите, чуехме ли тропот на копита.
Растителността премина в борови гори. Дишах дълбоко свежия смолист аромат, макар привечер да стана много хладно. Спряхме на малка полянка, далеч от пътя. Събрахме на едно място борови иглички и одеяла и се сгушихме за топлина, покрити с едно от одеялата и наметката на Джейми.
Малко по-късно той ме събуди и прави любов с мен, бавно и внимателно, без да говори. Наблюдавах блещукащите звезди през плетеницата черни клони и заспах отново с приятната му тежест върху себе си.
На сутринта Джейми изглеждаше по-весел, или поне по-спокоен, сякаш бе стигнал до трудно решение. Обеща ми горещ чай за вечерта, което не бе особена утеха в ледения студ. Сънливо го последвах към пътя, като отупах от роклята си борови иглички и паячета. С напредването на деня тясната пътека почти се скри сред гъсти туфи власатка и продължаваше на зигзаг покрай по-големите скали.