Дотогава не обръщах особено внимание на обкръжението си, докато сънливо се наслаждавах на растящата топлина на слънцето, но погледът ми ненадейно попадна върху познато скално образувание и ме изтръгна от апатията. Знаех къде сме. И защо.
– Джейми!
Той се обърна.
– Не знаеше ли?
– Че идваме тук? Не, разбира се. – Започна да ми става лошо. Краиг на Дун не бе на повече от километър-два – виждах гърбицата му през остатъците от сутрешната мъгла.
Преглътнах с мъка. От шест месеца се опитвах да стигна дотук. Сега исках да съм другаде. Каменният кръг на върха на хълма не се виждаше от основата му, но сякаш излъчваше небясним ужас, който се пресягаше към мен.
Далеч преди върха теренът стана твърде неудобен за Донас. Слязохме и го вързахме за един недорасъл бор. Продължихме пеша.
Пъхтях и се потях, докато стигнем до гранитния ръб на върха – Джейми не показваше с нищо, че се е уморил, само вратът му леко се бе зачервил. Тук над боровете бе тихо, но вятърът настойчиво се промъкваше в скалните цепнатини. Покрай нас се стрелкаха лястовици, издигаха се рязко на някое въздушно течение, подгонили насекомите, и пикираха като бомбардировачи.
Джейми ме хвана за ръка и ме издърпа на последното естествено стъпало преди каменната площадка. Не ме пусна, а ме приближи към себе си и се взря в мен, сякаш запаметяваше чертите ми.
– Защо? – започнах задъхана.
– Това е мястото ти – каза пресипнало той. – Нали?
– Да. – Загледах като в унес каменния кръг. – Изглежда същият.
Джейми ме последва до кръга. Хвана ме под ръка и отидохме до раздвоената скала.
– Тази ли е? – попита.
– Да. – Опитах да се отдръпна. – Внимателно! Не го доближавай!
Той гледаше ту мен, ту скалата с очевидно недоверие. Може би с право. Внезапно се усъмних в истинността на собствената си история.
– Аз... не знам нищо за него. Може би това, каквото и да е... се е затворило зад мен. Може би работи само в определени дни. Първият път беше около майския фестивал.
Джейми хвърли поглед през рамо на слънцето, блед диск зад дебел слой облаци.
– Сега е почти Вси светии – каза. – Подходящо, нали? – Потрепери неволно, въпреки шегата. – Когато... си дошла, какво си правила?
Опитах се да си спомня. Обля ме ледена тръпка и скръстих ръце под мишниците си.
– Обикалях кръга, разглеждах разни неща. Просто напосоки, нямаше никаква мисъл и цел. След това стигнах до раздвоената скала и дочух жужене, като от пчели...
Все още се чуваше. Почти отскочих назад, сякаш бях чула змия.
– И тогава? – Свистенето се загнездваше в главата ми, но гласът му бе по-остър от него.
– Поставих длан на скалата.
– Ами направи го. – Побутна ме напред и когато не реагирах, хвана китката ми и опря ръката ми на кафяво-сивата повърхност.
Хаосът ме сграбчи.
Слънцето спря да се върти бясно пред погледа ми, а свистенето, извисило се до писък, заглъхна. Замени го друг звук, Джейми, който ме викаше по име.
Чувствах се твърде слаба, за да стана или да отворя очи, но махнах немощно с ръка, за да му покажа, че съм жива.
– Добре съм – промълвих.
– Добре ли си? О, Боже, Клеър! – Притисна ме към гърдите си. – Исусе! Помислих, че си умряла. Започна... започна да... да чезнеш някак. Имаше най-ужасяващото изражение, сякаш си се уплашила наистина до смърт. Издърпах те от камъка. Спрях те, не биваше... съжалявам, моме.
Открехнах клепачи досатъчно, за да видя лицето му над себе си, разкривено от шок и страх.
– Всичко е наред. – Още говорех с мъка, дезориентирана и изчерпана, но си връщах присъствие на духа. Опитах да се усмихна, но устата ми сякаш само трепна леко.
– Поне... знаем... че още работи.
– О, Боже! Да, да... работи.
Погледът му към камъка преливаше от страх и омраза.
Отдръпна се, колкото да намокри кърпичката си от една дъждовна локва в каменна вдлъбнатина наблизо. Намокри лицето ми, като не спираше да мърмори успокояващо и да ми се извинява. Успях да си върна достатъчно сили, за да се понадигна.
– До самия край не ми вярваше, нали? – Макар и смачкана, се чувствах и донякъде отмъстена. – Е, вярно е.
– Да, вярно е. – Той седна до мен и няколко минути не откъсна поглед от камъка. Междувременно обтривах лице с мокрия плат и още не смеех да правя резки движения. Внезапно Джейми скочи на крака, отиде до скалата и я плесна с ръка.
Не се случи абслютно нищо и след минута той отпусна рамене и се върна при мен.
– Може би работи само при жени – казах, опитвайки се да мисля. – В преданията са винаги жени. Или пък съм само аз.
– Е, не съм аз. По-добре да се уверя все пак.