– Трябваше – отвърнах. Позасмях се пресипнало. – Нямаш представа колко малко ми оставаше да предпочета горещите вани.
И тогава се разплаках и се поразтреперих, защото осъзнах, че всъщност изборът ми се бе случил едва преди мигове, а и защото радостта от мъжа в прегръдките ми се смесваше със скръбта за този, когото нямаше да видя никога вече.
Джейми ме държеше здраво и ме засланяше с тялото си, сякаш ме пазеше от рева и притегателната мощ на каменния кръг. Накрая не ми останаха повече сълзи и останах изтощена, опряла глава на гърдите му. Вече се беше стъмнило съвсем, но той не ме пускаше и мълвеше тихи слова, като на уплашеното от нощта дете. Не искахме да се пускаме, дори за да запалим огън или свещ.
Накрая той се изправи, вдигна ме и ме отнесе на пейката. Там седна, а аз – в скута му. Вратата бе отворена и над долината пред нас започваха да излизат звездите.
– Знаеш ли – казах сънливо, – че на светлината на тези звезди са ѝ нужни хиляди години, за да ни достигне? Някои от звездите, които виждаме, може вече да са мъртви, но няма как да знаем, защото още виждаме светлината им.
– Така ли? – отвърна той, докато галеше гърба ми. – Не знаех това.
В някакъв момент заспах, без да усетя, но се поразбудих, когато ме постави внимателно на пода, на легло, скалъпено от одеяла от седлото на коня. Легна до мен и отново ме обгърна с ръце.
– Отпусни глава, поспи, моме – прошепна. – На сутринта ще те отведа у дома.
Тръгнахме на път точно преди зазоряване и слънцето ни посрещна надолу по пътеката, водеща по-далеч от Краиг на Дун, който нямахме търпение да оставим зад себе си.
– Къде отиваме, Джейми? – попитах, възрадвана от мисълта, че мога да мисля за бъдеще с него, макар и да се бях простила с последния шанс да се върна при мъжа, който ме беше обичал. (Който щеше да ме обича?)
Джейми дръпна юздите и погледна през рамо в далечината. Каменният кръг не се виждаше оттук, но скалистият склон се издигаше не по-малко заплашително, настръхнал от канари и храсталаци. Оттук разпадащите се стени на колибата приличаха също на част от естествения пейзаж, костелива става, щръкнала от гранитния юмрук на хълма.
– Ще ми се да се бях бил с него за теб – каза внезапно Джейми, като премести поглед върху мен. Сините му очи тъмнееха в контражур, сериозни и задълбочени.
Усмихнах му се.
– Битката не беше твоя, а моя. Но ти въпреки това спечели.
Подадох му ръка и той я стисна.
– Да, но нямах това предвид. Ако се бях бил с него и бях спечелил, нямаше да се чувствам виновен. Ако изобщо...
– Няма повече „ако“– рекох твърдо. – Всичките „ако“ ми минаха през главата вчера и все пак съм с теб.
– Слава Богу – каза той с усмивка, – и Бог да ти е на помощ. – Добави: – Макар че още не разбирам защо.
Прегърнах го през кръста, докато конят се приплъзваше надолу по склона.
– Защото не мога без теб, Джейми Фрейзър, чисто и просто. Нищо повече. Сега къде ме водиш?
Джейми се изви в седлото, за да погледне отново нагоре по склона.
– По целия път нагоре по хълма се молих. Не за да останеш, не мисля, че е редно. Но се молих да имам силата да те отпратя. – Поклати глава, без да откъсва очи от възвишението. – Казах: „Боже, ако досега не си ме дарявал със смелост, направи го сега. Нека имам смелостта да не падна на колене и да не прося да остане.“ – Усмихна ми се за секунда. – Най-трудното нещо, което някога съм правил, сасенак.
Обърна се напред и поведе коня на изток. Сутринта, необичайно за това време на годината, бе бляскава и ранното слънце позлатяваше всичко, като чертаеше тънък огнен контур по юздите, по извивката на конския врат и по лицето и широките рамене на Джейми.
Той си пое дълбоко дъх и кимна към полето напред и към далечен проход между две огромни отвесни скали.
– Сега, предполагам, мога да сторя второто най-трудно нещо. – Попришпори леко коня и му изцъка с език. – Отиваме си у дома, сасенак. В Лалиброх.
1 Библия, Изход, гл. 22, стих 18. – Бел. прев.
2 Субстанцията е известна с това, че потиска нагона. – Бел. прев.
3 Библия, Авакум, гл. 3, стих 5. – Бел. прев.
4 Библия, Притчи Соломонови, гл. 2, стихове 16-18. – Бел. прев.
5 Сражението при френския град Бастон е едно от най-тежките за американската армия по време на Втората световна война. – Бел. прев.
ЧАСТ ПЕТА
Лалиброх
26. ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ
Отначало бяхме толкова щастливи да сме заедно и далеч от Леох, че не разговаряхме кой знае колко. През бърдото Донас можеше да ни носи без затруднения и аз бях прегърнала Джейми през кръста, щастлива, че усещам сгряната от слънцето мускулеста плът. Каквито и проблеми да срещахме, а знаех, че са много – бяхме заедно. Завинаги. Това стигаше.