– Това ли е твоето определение за добър съпруг?
– Ами... да. Какво още може да иска от него?
– Какво още? – Толкова се изненадах, че известно време само се взирах в него, а след това просто седнах на тревата и се разсмях.
– Какво е толкова смешно? Досега си говорихме за убийства. – Но и той се усмихна и ме прегърна през раменете.
– Просто си мислех – казах, като още сумтях развеселена, – ако определението ти за добър съпруг е такъв с пари и позиция, който не бие жена си... тогава ти какъв си?
– О... – Той се ухили. – Е, сасенак, никога не съм твърдял, че съм добър съпруг. Нито пък си го твърдяла ти. Мисля, че ме нарече „садист“, както и други неща, които не смея да повторя. Но не и добър съпруг.
– Добре. Тогава ще се въздържа да те отровя с цианид.
– Цианид? – Той повдигна вежди. – Какво е това?
– Това, което уби Артър Дънкан. Страшно бърза и мощна отрова. Често се среща в моето време, но не и тук. – Облизах се замислено. – Вкусих я от устните му и съвсем малко бе достатъчно, за да изтръпне цялото ми лице. Действа почти незабавно, както видя. Още тогава трябваше да се досетя за Гейли. Сигурно го е приготвила от костилки на праскови или череши, макар да е било страшно много работа.
– А каза ли ти защо го е направила?
Въздъхнах и разтрих стъпала. При бягството от езерото бях изгубила обувките си и лесно ми се образуваха мазоли, за разлика от Джейми.
– И това, и още много. Ако в дисагите имаш нещо за ядене, донеси го и ще ти разкажа всичко.
На следващия ден навлязохме в долината Брох Туарах. Докато слизахме от възвишенията, зърнах самотен ездач в далечината. Движеше се горе-долу в нашата посока. Бе първият човек, когото виждах след Крейнсмюир.
Изглежда, благоденстваше – бе пълен, с широка бяла връзка и добро на вид сиво палто от шевиот, а фракът покриваше почти целите му бричове.
Пътувахме от по-малко от седмица, спяхме на открито, миехме се в студените води на потоците и се хранехме добре със зайците и рибата, които Джейми улавяше, както и с растенията, които намирах аз. Диетата ни бе по-добра, отколкото в замъка, а и доста по-разнообразна, макар и понякога да не бе ясно кога ще ядем.
Но ако животът сред природата осигуряваше добра храна, никак не помагаше за външния вид и бързо огледах и двама ни, докато господинът на коня се поколеба намръщен и смени посоката, за да ни огледа по-отблизо.
Джейми бе настоял да върви през по-голямата част от пътя, за да щади коня, изглеждаше жестоко опърпан – чорапи, оцапани догоре с червеникав прахоляк, резервна риза, прокъсана от бодли, а от лицето му страховито стърчеше едноседмична брада.
Косата му беше пораснала достатъчно, за да стига на места до раменете му. Обикновено я връзваше в плитка или на опашка, но сега нямаше как, а и в нея се намираха множество парченца листа и съчки. Лицето му бе обветрено и загоряло, обувките му бяха скъсани от ходене, а от колана му се подаваха мечът и камата – приличаше на див планинец от главата до петите.
Аз с нищо не му отстъпвах. Макар и покрита благоприлично от хубавата риза на Джейми, както и от останките на моята, бях боса, с наметката му на главата. Приличах на циганка. Заради прекомерната влага и липсата на четка или гребен, косата ми бе избуяла във всички посоки. При престоя ми в замъка беше пораснала и се носеше над раменете ми като парче заплетена прежда. Влизаше в очите ми всеки път, когато вятърът духаше зад нас, както в случая.
Като отметнах няколко нахални кичура, се вгледах във внимателно приближаващия господин в сиво. Джейми спря коня и зачака да се приближи достатъчно, за да говорят.
– Това е Джок Греъм – каза ми, – от Мурх Нардах.
Мъжът стигна на няколко метра от нас, дръпна юздите и ни огледа внимателно. Очите му, потънали в тлъстини, се присвиха подозрително срещу Джейми, но ненадейно се ококориха.
– Лалиброх? – попита невярващо.
Джейми кимна щедро. С напълно неоснователен тон на собственическа гордост, той сложи ръка на бедрото ми и каза:
– И дама на Лалиброх.
Джок Греъм зяпна леко, но бързо затвори уста и доби изражение на объркване и уважение.
– Хм... милейди... – запелтечи и се сети да си свали шапката и да ми се поклони. – Значи ще се връщате у дома? – Опитваше се да не ме зяпа в захлас. Кракът ми бе открит до коляното през процеп в скъсаната дреха, и оцапан с бъзов сок.
– Да. – Джейми завъртя глава назад, към прохода в хълма, който явно бе входът към Брох Туарах. – Наминавал ли си скоро там, Джок?
Греъм отдели с мъка очи от мен и погледна Джейми.
– А? А, да. Да, бях. Всички са добре. Сигурно ще се радват да ви видят. Е, върви тогава, Фрейзър.