Бързо смушки коня си и пое нагоре по долината. На стотина метра от нас спря. Обърна се в седлото, надигна се на стремената и сложи ръце около устата си. Провикването му бе тъничко, но отчетливо.
– Добре дошли у дома!
Скри се зад едно възвишение.
Брох Туарах значеше „обърната на север кула“. От страната на планината над нас „кулата“ не изглеждаше по-различна от купчина скали, като тези в основаната на хълмовете, откъдето бяхме минали.
Преминахме през тесен процеп между две скали. Оттам нататък теренът стана по-равен. Пътят ни водеше през поля и пръснати тук-там колибки – накрая попаднахме на път, който се виеше право към къщата.
Беше по-голяма, отколкото очаквах – хубава, на три етажа, от бял камък. Прозорците бяха обрамчени с недялани сиви камъни, имаше и висок скосен покрив с няколко комина и още няколко малки варосани здания край нея, като пиленца край кокошка. На едно възвишение зад къщата се издигаше двайсетметрова каменна кула, а върхът ѝ бе конусовиден като шапка на вещица, опасана с три реда бойници.
Когато наближихме, от една от пристройките се разнесе ужасен шум, Донас се вдигна на два крака и изцвили. Не ме биваше да яздя и съответно паднах, като се приземих унизително в прахта на пътя. Джейми, с по-добър поглед върху важните неща, сграбчи юздата на коня и ме остави да се оправям сама.
Докато се окопитя, кучетата почти ме бяха връхлетели – лаеха, ръмжаха и оголваха зъби. В ужасените ми очи ми се струваха поне десетина. Джейми се провикна:
– Бран! Люк! Шеас!
Кучетата рязко спряха объркани на метър-два от мен. Затъпкаха на едно място и ръмжаха несигурно, докато той не се обади отново:
– Шеас, мо маеси! На място, негодяи дребни!
Изпълниха заповедта, а опашката на най-голямото махна питащо веднъж-дваж.
– Клеър. Ела вземи коня. Няма да им позволи да го доближат, а и бездруго искат мен. Върви бавно, няма да те наранят. – Говореше небрежно, за да не плаши животните. Аз бях в друго настроение, но внимателно доближих Донас. Той тръсна глава и подбели очи, когато сграбчих юздата, само че не бях в настроение да му търпя характера – дръпнах рязко юздата и стиснах оглавника.
Устните му се отдръпнаха от зъбите, но дръпнах по-силно. Приближих лице до хвърлящото искри златисто око и отвърнах със също толкова яростен поглед.
– Да не си посмял! – предупредих го. – Или ще свършиш като закуска за кучетата и няма да си мръдна и пръста, за да те спася.
Междувременно Джейми бавно вървеше към кучетата, изпънал юмрук. Бяха ми се сторили повече, но се оказаха четири – дребен кафеникав териер, две чорлави овчарки и чудовищен черно-кафяв мастиф, като излязъл от „Баскервилското куче“.
Това олигавено чудовище проточи врат, по-дебел от кръста ми, и леко подуши кокалчетата на Джейми. Дебелата като корабно въже опашка се размаха все по-енергично. После животното отметна глава и излая щастливо, хвърли се върху господаря си и го просна на пътя.
– „Главата, в която Одисей се завръща от Троянската война и го познава вярната му хрътка“ – изрецитирах на Донас, който изцвили, изразявайки мнение я за Омир, я за недостойните демонстрации на емоция, на които ставаше свидетел.
Джейми се смееше, рошеше козината на кучетата и ги дърпаше за ушите, а те се опитваха едновременно да оближат лицето му. Накрая си спечели достатъчно пространство, за да се изправи, макар и да не му бе лесно, да остане прав край тях.
– Е, някой поне е доволен да ме види – каза той ухилен и потупа едно от животните по главата. – Това е Люк – и посочи териера, – а тези двамата са Елфин и Марс. Братя, страхотни овчарски кучета. А това е Бран. – Той постави длан на огромната черна глава.
– Аха... – Посегнах много внимателно със свита ръка към носа му, за да ме подуши. – Какво е той?
– За лов на елени е. – Той почеса животното зад ушите и изрецитира:
И тъй Фингал кучетата си избра:
очите остри като тръни, уши-листа,
гърди като на кон, краката здрави като сърпове,
опашка и глава далеч една от друга.
– Ако това е всичко нужно, значи имаш точно каквото му е трябвало на Фингал – рекох, докато оглеждах Бран. – Ако опашката и главата му бяха по-далеч една от друга, би могъл направо да го яхнеш.
– Това и правех като малък. Не с Бран, а с дядо му Неърн.
Потупа хрътката за последно и се изправи, вперил поглед в къщата. Взе юздата на раздразнения Донас и го обърна надолу по хълма.
– „Главата, в която Одисей се връща у дома, предрешен като просяк...“ – цитира той на гръцки, явно чул думите ми отпреди малко. – А сега... – Прегъна решително яката си. – Предполагам, че е време да отида и да се разправя с кадидат-женихите на Пенелопа.