Когато стигнахме до двойната врата – кучетата пъхтяха по петите ни, – Джейми се поколеба.
– Да почукаме ли? – попитах нервно. Той ме изгледа изумен.
– Това е домът ми. – Бутна вратата навътре.
Поведе ме през къщата, като не обръщаше внимание на неколцината стреснати слуги, които подминахме – през антрето, след това през малък арсенал и накрая във всекидневната. Насред нея имаше широка камина с лъскава полица, а тук-там блещукаха сребро и стъкло. За миг ми се стори, че стаята е празна. След това долових слабо движение в единия ъгъл, близо до камината.
Момичето беше много по-дребно, отколкото очаквах. С брат като Джейми бях подготвена за жена с моя ръст или дори по-висока, но тази край огъня нямаше дори метър и шейсет. С гръб към нас посегна за нещо на рафта и краищата на пояса на роклята ѝ докоснаха пода.
Джейми се вцепени, когато я видя, и промълви:
– Джени.
Жената се обърна и зърнах вежди като изписани с мастило и ококорени сини очи насред бяло като платно лице. Тя се спусна към брат си.
– Джейми!
Колкото и да бе дребна, той се разлюля, когато се хвърли на врата му. Инстинктивно я прегърна през раменете и за миг останаха така, тя – заровила лице в ризата му, а той – внимателно подхванал я в основата на врата. В изражението му се четяха толкова несигурност и радостен копнеж, че се почувствах натрапник.
Тя се притисна още по-плътно в него и промълви нещо на келтски – емоцията в изражението му се превърна в шок. Хвана я за ръцете и я отдръпна от себе си, свел поглед.
Лицата им много си приличаха – същите странно скосени тъмносини очи и изпъкнали скули. Същите тънки, малко въздълги носове. Тя обаче имаше тъмна, къдрава коса, която бе привързана със зелена панделка.
Беше прекрасна – красиво оформени черти и алабастрова кожа. Също така беше много бременна.
Джейми бе пребледнял чак до устните.
– Джени – шепнеше и клатеше глава. – О, Джени. Мо кри1.
На прага се появи малко дете и тя се отдели от брат си, без да забележи колко е смутен. Хвана мъника за ръка и го поведе в стаята, като му нашепваше да не се притеснява. Той крачеше неохотно, с палче в уста, и ни гледаше иззад полите на майка си.
Очевидно бе, че му е майка. Имаше нейната гъста, къдрава черна коса и формата на раменете ѝ, макар по лице да не приличаше на нея.
– Това е малкият Джейми – каза Джени, вперила горд поглед в детето. – А това е чичо ти Джейми, мо кри, на когото те кръстих.
– На мен? Кръстила си го на мен? – Джейми заприлича на боксьор, комуто току-що са изкарали въздуха. Направи крачка-две назад, спъна се в един стол и седна на него, сякаш не можеше да се държи на крака. Скри лице в шепи.
Сестра му вече усещаше, че нещо не е наред. Докосна го плахо по рамото.
– Джейми? Какво има, скъпи? Лошо ли ти е?
Той вдигна глава и видях сълзите в очите му.
– Трябваше ли така, Джени? Нима малко съм страдал за това, което стана – което позволих да стане, – та да кръстиш и копелето от Рандал на мен, за да чувствам и да виждам упреците на съдбата, додето съм жив?
Лицето на Джени, и бездруго бледо, изгуби всякакъв цвят.
– Копелето на Рандал? – повтори неразбиращо. – Джон Рандал? Капитанът на червените мундири?
– Да, той. Кой друг, за Бога! Сигурно го помниш, нали?
Джейми се бе оживил достатъчно, за да си върне обичайния саркастичен маниер. Сестра му го изгледа пронизващо, вдигнала вежда.
– Полудял ли си, човече? Или на връщане си изпил някой мях повече?
– Не биваше да се връщам – промърмори той. Надигна се и се опита да я подмине, без да я докосва. Тя се изпречи на пътя му и го хвана за лакътя.
– Братко, поправи ме, ако бъркам – започна бавно, – но имам силното впечатление, че според теб съм се обезчестила с този капитан Рандал, а аз самата пък се питам какви червеи ти шават в мозъка, та да говориш така.
– Червеи, тъй ли? – Джейми се обърна към нея с разкривена от горчивина уста. – Ще ми се да беше така – ще ми се да бях в гроба и да гниех, а не да докарам сестра си дотук. – Сграбчи я за раменете и я пораздруса, като повиши тон: – Защо, Джени, защо? Унижението да се съсипваш заради мен ми стига, за да ме убие. Но това...
Отпусна ръце в жест на отчаяние, който обхващаше и корема ѝ.
Извъртя се рязко към вратата и една възрастна жена, за чиито поли се бе хванало детето и която слухтеше жадно, се отдръпна стресната.
– Не биваше да идвам. Отивам си.
– Нищо такова няма да правиш, Джейми Фрейзър – остро рече сестра му. – Не и преди да ме изслушаш. Сядай и ще ти разкажа за капитан Рандал, щом толкова искаш да знаеш.