– Ако му ги покажа, ще решим проблема, нали? – отвърна Иън успокояващо. – Хайде, хайде, не се пали толкова, лошо е за бебето. А и за малкия Джейми.
Посегна към хленчещото дете, което още не беше сигурно дали ситуацията изисква сълзи. Иън ми направи знак с глава и стрелна с поглед Джейми.
Разбрах какво се иска от мен и хванах Джейми за ръката, като го оставих да седне в едно кресло в неутрален ъгъл на стаята. Иън пък сложи Джени на двуместно канапе и постави ръце върху раменете ѝ, за да не става повече.
– Така. – Въпреки скромното си поведение Иън Мъри притежаваше неоспорим авторитет. Още държах Джейми за рамото и усещах как напрежението го напуска.
Стаята ми се стори като боксов ринг – двамата бойци в ъглите, нервни и с трепкащи мускули, всеки зачакал гонга, а мениджърите им ги успокояват преди схватката.
Иън кимна на Джейми с усмивка.
– Радвам се да те видя, човече. Всички се радваме, че си у дома с жена си. Нали, мила? – попита той Джени и пръстите му видимо се свиха върху рамото ѝ.
Тя не търпеше принуда. Притисна устни, сякаш ги запечата, и пропусна през тях само една дума:
– Зависи.
Джейми потърка лице и надигна глава, готов за нов рунд.
– Видях те да влизаш с Рандал – упорстваше той. – И от това, което ми каза после... Откъде знае, че имаш бенка на гръдта?
Тя отново изсумтя силно.
– Помниш ли изобщо какво се случи онзи ден, или капитанът ти е избил спомените със сабята си?
– Разбира се, че помня! Никога не бих забравил!
– Тогава си спомни, че в един момент дадох на капитана да разбере, право между краката с коляното си.
Джейми се попрегърби и доби предпазлив вид.
– Да, помня.
Джени се усмихна победоносно.
– Е, тогава, ако жена ти – чието име дори не знам, кълна се, Джейми, никакви обноски нямаш, – така де, ако тя реши да стори същото с теб, а не е като да не си си го заслужил, смяташ ли, че след това ще можеш да изпълниш съпружеските си задължения?
Джейми понечи да я прекъсне сестра си, но замълча. Дълго се взира в Джени и ъгълчето на устата му трепна.
– Зависи – отвърна. Устата му отново трепна. Досега бе седял приведен напред, но сега се облегна със скептичното изражение на момче, което слуша приказки, знае, че е твърде пораснало, за да им вярва, но въпреки това не може да им устои.
– Наистина ли? – попита накрая.
Джени се обърна към Иън.
– Донеси чаршафите, Иън – нареди му.
Джейми вдигна ръце.
– Не. Не, вярвам ти. Просто след това той се държа...
Джени също се облегна удобно на ръката на съпруга си, прегърнала сина си, доколкото ѝ позволяваше коремът, олицетворение на милостивия победител.
– Е, след всичко отвън, не можеше да каже на хората си, че не е бил способен, нали? Трябвало е да изглежда, сякаш е изпълнил това, за което се е заканил. A и – призна тя, – трябва да кажа, че беше много груб. Удари ме и ми скъса нощницата. Всъщност почти ме събори в несвяст, докато се мъчеше да стори нещо, а когато се съвзех, всички англичани си бяха заминали и те бяха отвлекли.
Джейми въздъхна дълбоко и закратко затвори очи. Широката му длан стискаше едното му коляно и поставих леко ръка върху нея. Той отвори очи, стисна ръката ми и ми се усмихна слабо, преди да се обърне към сестра си.
– Добре. Но, Джени, кажи ми: знаеше ли, когато влезе с него, че няма да те нарани?
Тя помълча, но не отклони поглед от лицето на брат си – накрая поклати глава с лека усмивка.
Вдигна ръка, за да спре възраженията на Джейми, и фино оформените остри вежди се надигнаха питащо в елегантна дъга.
– И ако животът е подходяща цена за честта ми, защо честта ми да не е подходяща цена за живота ти? – Събра вежди, досущ като брат си. – Или намекваш, че не те обичам колкото ти мен? Ако това намекваш, Джейми Фрейзър, отсега да знаеш, че грешиш!
Джейми бе отворил уста да отвърне, но я затвори, сепнат от последните думи на сестра си.
– Защото те обичам, ако ще да си дебелоглав, слабоумен, видиотен бунак. И няма да ми умираш на пътя или в краката ми, защото си твърде упорит да си държиш устата затворена поне веднъж в живота си!
Двата чифта сини очи се пронизваха взаимно и сякаш във всички посоки летяха искри. Джейми с мъка преглъщаше обидите на върха на езика си и се мъчеше да роди рационален отговор. Сякаш взимаше решение. Накрая изправи рамене.
– Добре тогава, съжалявам. Сгреших и искам прошката ти.
Гледаха се още дълго, но каквато и прошка да бе очаквал, не я получаваше. Тя дъвчеше долната си устна и не каза нищо. Накрая той се измори от мълчанието.