Разговорът ни бе небрежен, но неизказаните думи ясно се долавяха през него.
– Значи си поела домакинството след смъртта на майка си?
– О, да. Откакто бях на десет.
Аз го отгледах и обичах като малък. Какво ще сториш с човека, когото съградих?
– Джейми казва, че си веща лечителка.
– Наместих рамото му, когато се срещнахме за пръв път.
Да, умела съм и грижовна, няма да го изоставя.
– Чувам, че бързо сте се оженили.
За парите и земите ли се ожени за брат ми?
– Да, много бързо. Научих истинската му фамилия едва след церемонията.
Не знаех, че е господар на това място – омъжих се заради него самия.
И така цяла сутрин – след това обядвахме леко и продължихме през следобеда да разменяме клюки, мнения за това или онова, както и малки, колебливи шеги, докато се преценявахме. С тази жена шега не биваше – от десетгодишна бе поела грижите за къщата, а след това бе продължила след смъртта на баща си и изчезването на брат си. Чудех се какво ли мисли за мен, но изглеждаше не по-малко способна от брат си да крие мислите си.
Когато часовникът върху камината удари пет, Джени се прозя и се протегна. Дрехата, която кърпеше, се плъзна по окръгления ѝ корем и падна на пода.
Тя тромаво посегна към нея, но аз приклекнах първа.
– Не, аз ще я вдигна.
– Благодаря... Клеър. – Тя се поусмихна срамежливо, след като използва името ми за пръв път, и аз ѝ отвърнах със същото.
Преди да се върнем към разговора си, госпожа Круук, икономката, подаде дългия си нос във всекидневната и притеснено попита дали сме виждали малкия господар Джейми.
Джени въздъхна и спря с кърпенето.
– Пак ли е избягал нанякъде? Не се тревожи, Лизи. Сигурно е някъде с баща си или с чичо си. Ще отидем да проверим, нали, Клеър? Добре би ми дошъл малко свеж въздух преди вечеря.
Тя се изправи с мъка и подпря длани на кръста си. Изстена и ми се усмихна накриво.
– Три седмици остават. Нямам търпение.
Бавно излязохме навън, след което Джени ми показа параклиса и пивоварната, даде ми някои подробности за историята на имението и кое кога е било построено.
Когато наближихме гълъбарника, дочухме гласове откъм беседката.
– Ето го къде е, диването! – възкликна Джени. – Само да ми падне!
– Почакай. – Поставих ръка на рамото ѝ, защото бях разпознала по-дълбокия глас заедно с този на момчето.
– Не се тревожи, малкия – говореше Джейми. – Ще се научиш. Още е трудно, нали, когато пишката ти не се подава по-напред от пъпа?
Надзърнах иззад ъгъла – Джейми седеше на дръвника и говореше мъника, който смело се бореше с краищата на ризата си.
– Какво правиш с детето? – попитах предпазливо.
– Уча младия Джеймс на финото изкуство да не си пикае по краката – обясни той. – Най-малкото това мога да сторя, чичо съм му все пак.
Повдигнах вежда.
– Приказките са лесни. Най-малкото, което чичо му може да стори, е да му покаже.
Той се ухили.
– Е, имаше няколко демонстрации. Макар че последния път стана малък проблем. – С племенника му се спогледаха обвинително. – Не ме гледай! – каза той на детето. – Ти беше виновен. Казах ти да стоиш мирен.
– Кхъм – сухо се намеси Джени, като погледна и двамата Джейми по един и същи начин. Малкият покри главата си с ризата, но големият само се усмихна весело и се изправи, като отупваше бричовете си. Постави ръка на темето на дребосъка и го обърна към къщата.
– „Има време за всяко нещо – изрецитира той от Книгата на Еклесиаст, – и срок за всяка работа под небето.“ Първо ще работим, млади Джеймс, а после ще се измием. А после – слава Богу, – идва вечерята.
След като се погрижи за непосредствените си задължения, Джейми прекара остатъка от следобеда с мен, в разходка из къщата. Строена през 1702-ра, тя беше наистина модерна за времето си, с такива нововъведения като порцеланови отоплителни печки и огромна тухлена фурна, вградена в стената на кухнята, така че вече не печаха хляба сред въглените в огнището. Коридора на приземния етаж, стълбището и стените на всекидневната бяха отрупани с картини. Тук-там се мяркаше пасторален пейзаж или скица на животно, но повечето бяха на семейството, както и на близки и далечни родственици.
Спрях пред един портрет на Джени като млада девойка. Седеше на градинската стена, а зад нея се извиваше червенолистна лоза. Пред нея на стената се бяха подредили много птички: врабчета, дрозд, чучулига и дори фазан. Всички сякаш се бутаха да застанат по-близо до усмихнатата си господарка. Никак не приличаше на по-церемониалните портрети, където този или онзи предтеча се бе оцъклил така, сякаш яката го задушаваше.