– Майка ми нарисува тази – рече Джейми, когато забеляза интереса ми. – Нарисува и доста от тези на стълбището, но тук има само две. Тази винаги ѝ е била любима. – Внимателно прокара едрия си показалец по лозата. – Това бяха питомните птички на Джени. Хората ѝ носеха някоя с навехнат крак или счупено крило и тя ги лекуваше за броени дни и ги научаваше да ядат от ръката ѝ. Тази винаги ми е напомняла на Иън.
Той почука с пръст фазана, разперил криле, за да пази равновесие. Беше се взрял в господарката си с обожание.
– Джейми, ужасен си – рекох през смях. – А майка ти рисувала ли е теб?
– О, да. – Поведе ме към отсрещната стена, до прозореца.
Седнали до огромен мастиф, две червенокоси хлапета, пременени в карирано сукно, гледаха важно от платното. Кучето сигурно беше Неърн, дядото на Бран, а децата бяха Джейми и по-големият му брат Уили, който се беше споминал от едра шарка на единайсет. Джейми изглеждаше на не повече от две – стоеше прав между коленете на по-големия си брат и беше поставил ръчичка на главата на Неърн.
Една вечер Джейми ми беше разказал за Уили, докато се топлехме край огъня в една долчинка. Спомних си малката змия от черешово дърво, която беше извадил от торбата си.
– Уили ми я подари за петия рожден ден – каза и погали извивките. Беше смешна малка статуетка. Тялото се бе прегънало под невъзможни артистични ъгли, а главата сочеше назад, сякаш змията гледаше през рамо – ако змиите имаха рамене.
Джейми ми подаде предмета и го заобръщах внимателно.
– Какво пише отдолу? З-а-н-и. Зани?
– Това съм аз – каза Джейми и се поприведе смутено. – Умалено от второто ми име, Алегзандър. Така ме наричаше Уили.
Лицата от картината много си приличаха – всички млади Фрейзър имаха прямотата, която те предизвикваше никога да не гледаш на тях със снизхождение. На портрета обаче бузите на Джейми бяха кръгли, а носът – като копче. Чертите на брат му вече даваха обещание, така и неизпълнено, за мъжа, в който би се превърнал,
– Много ли го обичаше? – попитах тихо и поставих длан на рамото му. Той кимна и погледна към пламъците в огнището.
– О, да. – И се усмихна едва. – Беше пет години по-голям от мен и го мислех за Бог, или поне за Божия син. Следвах го навсякъде – е, където ми позволяваше.
Извърна се и закрачи пред лавиците с книги. Оставих го насаме с мислите му и зареях поглед през прозореца.
От тази страна на къщата, смътно през падащия дъжд, се виждаха контурите на скалиста, покрита с рехава трева могила в далечината. Напомни ми за Краиг на Дун, където бях пристъпила през процеп в камък и се бях показала като Алиса от заешката дупка. Но това ми се струваше толкова отдавна.
Джейми бе дошъл при мен пред прозореца и гледаше разсеяно дъжда.
– Имаше и друга причина. Главната – каза след малко.
– Причина?
– Да се оженя за теб.
– И коя беше? – Не знам какво съм очаквала да ми каже, може би поредното разкритие за усуканите дела на семейството му. Но думите му бяха по-шокиращи от кое да е фамилно откровение.
– Защото те исках. – Извърна се от прозореца и застана с лице към мен. – Повече, отколкото съм искал каквото и да било.
Зяпах го, останала без думи. Той видя изражението ми и продължи лековато:
– Когато попитах баща си как човек разбира дали е намерил правилната жена, той ми каза, че като му дойде времето, правилната жена няма да ти остави никакво съмнение. Така и стана. Когато се събудих в тъмното по пътя към Леох, а ти седеше на гърдите ми и ме ругаеше, задето кръвта ми изтича, си казах: „Джейми Фрейзър, каквато и да е на вид и нищо, че тежи колкото товарен кон – това е жената.“ – Закрачих към него и той заотстъпва, а речта му набираше скорост. – Викам си: „Вече втори път за два часа те кърпи, момко. А животът сред Макензи е такъв, че е хубаво да имаш такава жена до себе си.“ И си викам още: „Джейми, ако е толкова хубаво, когато те докосва по врата, представи си какво ще е по-надолу...“
Той се скри зад един стол и продължи:
– Разбира се, може да е бил ефектът от четири месеца в манастир без женска компания, но когато яздихме в тъмното... – той направи пауза и въздъхна театрално, като с лекота избегна замахналата ми ръка, – с този прекрасен едър задник между бедрата ми – наведе се, за да избегне удара ми към главата му, и направи стъпка встрани, като постави между нас ниска масичка, – и тази корава глава, която ме удряше в гърдите – малко метално украшение отскочи от собствената му дебела глава и издрънча на пода, – и си викам...
Вече се смееше толкова силно, че трябваше да си поема дъх между думите.