– Любов моя – прошепна. – О, любов моя. Толкова те желая.
– Това не е същото, нали? – попитах. – Любовта и желанието.
Той се засмя дрезгаво.
– Почти едно и също са, сасенак, поне за мен. – Усещах силата и настойчивостта на желанието му. Той ненадейно пристъпи назад, приведе се и ме вдигна от оградата.
– Къде отиваме? – Отдалечавахме се от къщата, към сбраните по края на една брястова горичка колиби.
– Да си намерим купа сено.
28. ЦЕЛУВКИ И ДОЛНИ ГАЩИ
Постепенно намирах мястото си в делата на имението. Джени вече не можеше да върви до колибите на арендаторите, затова аз се заех с посещенията – понякога в компанията на момче от конюшните, понякога с Джейми или Иън. Носих си лекарствата, както и храна, лекувах болните, както можех, и правех предложения как да подобрят здравето и хигиената си – приемаха ги с различна степен на благодарност.
В самия Лалиброх вършех това-онова из къщата и около нея – гледах да съм полезна където мога, най-вече в градините. Освен прекрасната орнаментална градинка имението имаше и такава за билки и още една, огромна, за кухненски подправки и зеленчуци. Оттам идваха репите, зелето и другите зеленчуци.
Джейми беше навсякъде – в кабинета, отрупан със счетоводни книги, в полето с арендаторите, в конюшнята с Иън. Навсякъде гледаше да навакса изгубеното време. Имаше и нещо повече от обикновен дълг и интерес, стори ми се. Скоро трябваше да заминем – той искаше да подкара нещата в коловоз, за да продължат така, докато го няма, докато той – ние, – се върнем завинаги.
Знаех, че скоро ще тръгваме, но обградена от спокойствието в имението, както и във веселата компания на Джени, Иън и малкия Джейми, се чувствах най-сетне като у дома.
Една сутрин след закуска Джейми стана от масата и заяви, че ще отиде до другия край на долината, за да разгледа някакъв кон, който Мартин Мак бил обявил за продан.
Джени се извърна смръщена от бюфета.
– Джейми, мислиш ли, че ще е безопасно? Последния месец наоколо шарят английски патрули.
Той сви рамене и взе палтото си от стола.
– Ще внимавам.
– Хей, Джейми – подвикна Иън, който тъкмо влизаше с наръч дърва за горене. – Щях да те помоля да отскочиш до мелницата. Джок дойде снощи да каже, че нещо не е наред с колелото, било заседнало. Погледнах набързо, но и двамата не можахме да го помръднем. Мисля, че са се заклещили някакви боклуци, но са под водата.
Той почука с дървения си крак по пода и ми се усмихна.
– Още мога да ходя, слава Богу, даже и да яздя, но не мога да плувам. Само се мятам насам-натам и се въртя в кръг като мушица с откъснато крило.
Джейми върна палтото си на стола, ухилен от описанието на шурея си.
– Лошо няма, Иън, щом ще те спаси от това да мръзнеш цяла сутрин във воденичния вир. – Обърна се към мен. – Искаш ли да дойдеш с мен, сасенак? Утрото е хубаво и може да си вземеш кошничката. – Хвърли ироничен поглед към огромната плетена кошница, в която събирах билки. – Ще отида да се преоблека. Сега се връщам.
Пое към стълбището и атлетично заподскача нагоре, взимайки по три стъпала наведнъж.
С Иън се спогледахме усмихнати. Ако съжаляваше, че вече не е способен на подобни подвизи, то го прикриваше с удоволствието, че вижда Джейми толкова въодушевен.
– Хубаво е да си е у дома – каза той.
– Само да можехме да останем.
Благите му кафяви очи се изпълниха с притеснение.
– Няма да тръгвате веднага, нали?
Поклатих глава.
– Не, не веднага. Но ще трябва да тръгнем дълго преди да падне сняг. – Джейми беше решил, че ще е най-добре да отидем до Боли, седалището на клана Фрейзър. Може би дядо му, лорд Ловат, можел да ни помогне – ако ли не, можел поне да ни осигури безопасен път до Франция.
Иън кимна успокоен.
– О, да. Но има още няколко седмици.
Беше прекрасен, сияен есенен ден, с въздух, сладък като ябълков сок, и небе, толкова синьо, че можеше да се удавиш в него. Вървяхме бавно, за да се оглеждам за късноцъфтящите шипки и лугачки, като междувременно бъбрехме.
– Следващата седмица е платежен ден – каза Джейми. – Готова ли ще е новата ти рокля дотогава?
– Сигурно. Защо, повод ли има?
Той ми се усмихна и взе кошницата ми, а аз се наведох да набера малко вратига.
– В някакъв смисъл. Нищо подобно на големите пиршества на Колъм, дума да няма, но всички арендатори в Лалиброх ще дойдат да си платят наемите – и да засвидетелстват уважението си към новата господарка на Лалиброх.
– Сигурно ще се изненадат, че си се оженил за англичанка.
– Неколцина бащи ще са разочаровани. Преди да ме арестуват и да ме отведат във форт Уилям, ухажвах някои от местните девойки.