Той ме погледна усмихнат. Беше привързал косата си с кожена връв, но по-късите краища стърчаха както обикновено и лъщяха червеникавозлатисти в хладния, ясен въздух. По време на пътуването от Леох до Краиг на Дун кожата му бе загоряла и сега целият приличаше на жизнерадостно есенно листо, подето от вятъра.
– А ти, хубава ми друговремко? – попита ухилен. – Момците плезеха ли се подире ти, или си била стеснителна девица?
– Не колкото теб – отвърнах благоразумно. – Бях на осем.
– Безсрамница! Кой беше щастливецът?
– Синът на преводача ни. Бяхме в Египет, а той беше на девет.
– А, значи не е твоя вината. Въвлечена в грях от по-възрастен мъж. Че и проклет неверник.
Мелницата се показа под нас, хубава като картинка, с тъмночервена лоза, плъзнала от едната страна на жълтата стена, кепенците отворени и добре поддържани, макар че зелената им боя бе поолющена. Водата се изливаше весело във воденичния вир от улея под спрялото колело. Дори се мяркаха патици – примкар и потапница звънарка, спрели да отдъхнат по пътя си на юг.
– Виж. – Бяхме на върха на хълма и аз сложих ръка на рамото на Джейми. – Не е ли прекрасно?
– Много по-прекрасно ще е, когато колелото се завърти отново – рече практично. След това погледна към мен и се усмихна. – Да, сасенак. Много е хубаво. Като малък плувах наблизо. Покрай завоя на реката има широк вир.
Няколко крачки надолу по хълма вирът вече се виждаш зад върбите. Момчетата също. Бяха четири, търчаха, плискаха се във водата и викаха, голи като птички.
– Бррр – рекох. Времето беше хубаво като за есента, но въздухът бе достатъчно студен, за да се радвам, че съм си взела широкия шал. – Само като ги гледам, ми изстива кръвта.
– Така ли? Е, нека ти я стопля.
Той хвърли бърз поглед към момчетата в потока и пристъпи назад в сянката на голям кестен. Хвана ме през кръста и ме придърпа.
– Не си първата девойка, която съм целувал, но се кълна, че ще си последната.
И сведе глава към извърнатото ми нагоре лице.
Когато воденичарят се показа от леговището си и ни се представи набързо, аз се върнах към бреговете на воденичния вир, а Джейми няколко минути слуша обяснения на проблема. Воденичарят се прибра, за да опита да завърти камъка отвътре, а Джейми се вгледа в тъмните обрасли дълбини на вира. Накрая сви рамене примирено и се зае да се съблича.
– Няма какво да се прави – отбеляза. – Иън е прав, нещо е заседнало в колелото под улея. Трябва да се гмурна и... – Той рязко спря, когато чу как ахвам, и се обърна към мен. – Какво ти става? Не си ли виждала мъж по долни гащи?
– Не... не и... такива! – успях да изпелтеча. Предвиждайки работа под водата, той бе навлякъл под поличката си невероятно вехта къса дреха. Явно е била от червена вълна, но сега бе скърпена от главозамайващо разнообразни цветове и материали. Този чифт долни гащи явно бе принадлежал на някой доста по-широк в кръста от Джейми. Едва се крепяха на хълбоците му, а гънките висяха върху плоския му корем.
– На дядо ти ли са? – предположих аз, докато правех неуспешни опити да сподавя смеха си. – Или на баба ти?
– На баща ми – рече той студено и ме изгледа важно. – Нали не очакваше да вляза гол като пушка пред жена си и арендаторите си?
Със завидно достойнство той събра увисналия плат с едната си ръка и нагази във вира. Обходи водите край колелото, ориентира се, пое си дълбоко дъх и се потопи с краката нагоре – последно видях издутото дъно на долните му гащи. Воденичарят се подаваше от прозореца, подвикваше окуражаващо и наставляваше Джейми, покажеше ли се главата му над водата.
По краищата на брега гъмжеше от водни растения и аз ги разровичках с пръчка, за да потърся корен от слез и малките фини листа на орешеца. Бях напълнила кошницата до половината, когато чух учтиво прокашляне зад себе си.
Беше наистина много възрастна, или поне така изглеждаше. Подпираше се на тояжка и носеше дрехи, които навярно бяха единственият ѝ чифт за последните двайсет години, вече твърде големи за свитото в тях тяло.
– Добро ти утро – поздрави ме тя, кимайки като бобина на стан. Носеше колосана забрадка, която скриваше косата ѝ, макар няколко стоманеносиви кирурчета да се подаваха край бузите ѝ, сбръчкани като кожата на есенни ябълки.
– Добро утро – отвърнах и понечих да се стана от земята, но тя направи няколко крачки и седна до мен с изненадваща ловкост. Дано да можеше да стане отново.
– Аз съм... – подех, но тя ме прекъсна бързо.
– Ти си новата господарка, разбира се. Аз съм госпожа Макнаб – баба Макнаб ми викат, защото всичките ми снахи също са госпожи Макнаб.