Дръпна кошницата ми към себе си с кокалестата си ръка и затършува вътре.
– Корен от слез, да, добро е за кашлица. Но това не ти трябва, моме. – Побутна с показалец една кафеникава грудка. – Прилича на корен от лилия, но не е.
– А какво е?
– Сладка папрат. Ако го вкусиш, моме, ще се затъркаляш превита по земята.
Извади го от кошницата и го изхвърли във вира. После намести кошницата в скута си и огледа всички останали растения, а аз я наблюдавах развеселена, но и подразнена. Накрая, доволна, тя ми я подаде обратно.
– Е, никак не си глупава, за девойче сасенак – отбеляза. – Различаваш ранилист от сладка трева, ако не друго. – Хвърли око на вира, където главата на Джейми се показа за миг, гладка като на тюлен, преди да се скрие отново под воденицата. – Господарят не се е оженил за теб само заради лицето.
– Благодаря – отвърнах, реших да го изтълкувам като комплимент. Погледът на старицата, остър като нож, се премести към корема ми.
– Още ли не си с дете? Малинови листа ти трябват. Направи разтвор от тях и плод на шипка и го изпий, когато луната е почти пълна. После, когато започне да линее, хапни малко плод на берберис, за да очистиш утробата си.
– О, хм, ами...
– Искам да помоля господаря за услуга – продължи старицата. – Но е зает, затова ще помоля теб.
– Добре – съгласих се неуверено, макар да не виждах как бих я спряла.
– Внук ми – каза тя и ме прикова със сивите си очички, малки и лъскави като камъчета. – Внук ми Роби. Имам шестнайсет и трима се казват Робърт, но единият е Боб, а другият е Роб, така че на малкия му викаме Роби.
– Поздравления – рекох учтиво.
– Искам господаря да вземе момчето в конюшните.
– Ами, не знам дали ще мога...
– Заради баща му, разбираш. – И тя се приведе напред съзаклятнически. – Не че има нещо лошо в строгостта – иначе детето ще се разглези, а и Бог знае, че на момчетата си им трябват шамари, иначе нямаше да ги прави такива диванета. Но като започнеш да си буташ детето във въглените и да му оставяш синини колко ръката само задето си взело допълнително парче питка от подноса, е, тогава...
– Искате да кажете, че бащата на Роби го бие, така ли? – прекъснах я.
Старицата закима, доволна от схватливостта ми.
– Дума да няма. Нали това казвам? – Тя вдигна ръка. – Да беше както обикновено, не бих се намесила. Мъжът може да прави с детето си каквото реши, но... е, Роби ми е любимец. И не е виновен, че баща му е вмирисан на бъчва от глава до пети, колкото и да ме е срам да го призная за сина си.
Изпъна предупредително кокалестия си показалец и продължи:
– Не че бащата на Роналд не пиеше повечко. Но на мен и децата никога не е посягал – не и след първия път, де – добави замислено. Внезапно ми се усмихна и бузите ѝ се стегнаха и заискриха като летни ябълки. Виждаше се ясно що за весела хубавица е била. Довери ми: – Веднъж ме удари, а аз грабнах с кърпа едно дърво от огъня и го халосах с него. – Заклати се напред-назад, смеейки се. – Помислих си, убих го. Рева, държа му главата в скута и се чудя какво ще правя, вдовица с две деца? Но се свести и никога повече не ми посегна, нито на децата. Родих тринайсет, да знаеш – похвали се тя. – Отгледах десет.
– Поздравления – рекох впечатлена.
– Малинови листа – рече, като постави длан на коляното ми. – Слушай ме, моме, малиновите листа ще свършат работа. Ако ли не, ела при мен, ще ти направя една отвара от пурпурна маргаритка и семена на тиквичка, ще ти разбия вътре и сурово яйце. Така ще изсмучеш право в утробата си семето на мъжа и до Великден ще си се надула като тиква.
Прокашлях се изчервена.
– Ммм, добре. И искате Джейми, хм, господаря, имам предвид, да вземе внука ви в конюшните, за да го отърве от баща му, нали?
– Да, точно така. Много работливо дете е Роби и господарят няма да се...
Лицето ѝ застина. Погледнах през рамо и също застинах. Червени мундири. Драгуни, шестима, на коне. Внимателно приближаваха мелницата надолу по хълма.
С удивително присъствие на духа госпожа Макнаб се изправи и седна върху дрехите на Джейми, като ги покри с полите си.
Зад мен Джейми се показа с плясък и рязко пое дъх. Страхувах се да го повикам по име и дори да помръдна, за да не привлека вниманието на драгуните към вира, но ненадейната мъртвешка тишина ми подсказа, че и той ги е видял. Тишината бе нарушена от една-едничка дума, произнесена тихо, но с чувство.
– Мерде.
Със старицата не помръдвахме, с лица като от камък, докато войниците слизаха по хълма. Докато взимаха последния завой по пътя към мелницата, тя се обърна към мен и постави пръст на устните си. Не биваше да говоря, за да не разберат, че съм англичанка. Нямах време дори да кимна, преди оцапаните с кал копита да спрат на два-три метра от нас.