– Добра ви утрин, дами – каза предводителят. Беше ефрейтор, но за щастие не ефрейтор Хокинс. Бързо огледах останалите и с облекчение установих, че не съм виждала никого от тях при форт Уилям. Отпуснах съвсем леко пръстите си, впити в дръжката на кошницата. Ефрейторът продължи: – Видяхме мелницата отгоре и решихме да купим малко брашно.
Той се поклони някъде между нас, несигурен към коя да се обърне.
Госпожа Макнаб бе студена, но вежлива.
– Добра утрин – рече тя и наклони глава. – Но ако сте дошли за брашно, боя се, че ще ви разочароваме. Колелото не работи. Може би следващия път, като наминете.
– О? Какво му има? – Ефрейторът, нисък, млад и румен, сякаш се заинтересува искрено. Отиде до края на вира и се взря в колелото. Воденичарят се показа, за да докладва докъде е стигнал с воденичния камък, зърна го и бързо се прибра обратно.
Ефрейторът повика един от хората си и му направи знак да се наведе, след това се качи на гърба му. Посегна нагоре и се хвана за покрива. Покатери се върху сламата. Изправен, едва достигаше ръба на голямото колело. Посегна и го раздруса. Приведе се и извика на воденичаря през прозореца да опита да завърти камъка на ръка.
С усилие на волята държах очите си далеч от дъното на улея. Не знаех как точно работят воденичните колела, но се боях, че ако ненадейно се освободи, всичко до него под водата ще бъде смазано. Явно страхът ми не бе неоснователен, защото госпожа Макнаб се обърна с резки думи към един от близките войници.
– Кажи на командира си да слезе, момко. Няма да помогне така. Не бива да се бърка в неща, които не разбира.
– О, не се бойте, госпожо – рече небрежно войникът. – Бащата на ефрейтор Силвърс има мелница в Хампшир. Не знам какво не разбира от тези неща, но ще да е толкова малко, че и в ботуша ми би влязло.
С госпожа Макнаб се спогледахме разтревожено. Ефрейторът закрачи по покрива, пробно побутна колелото още няколко пъти и слезе при нас. Потеше се обилно и обърса лице с голяма мръсна кърпа, преди да заговори:
– Не мога да го помръдна отгоре, а онзи глупец воденичарят явно не говори английски. – Погледна първо към здравата тояжка и възлестите крайници на госпожа Макнаб, после към мен. – Може би младата дама ще влезе да поговори с него вместо мен?
Госпожа Макнаб ме сграбчи закрилнически за ръкава.
– Ще извините снаха ми, господине. Нещо ѝ стана, откак последният ѝ младенец се спомина. Не е продумала вече година, горката. А не мога да я оставя и за миг, страхувам се, че от мъка ще се удави.
Постарах се да изглеждам с размътен разсъдък, което не ми костваше кой знае какви усилия, предвид състоянието ми в момента.
Ефрейторът доби притеснен вид.
– О... Ами...
Залута се към края на вира и се загледа намръщен във водата. Изражението му бе като това на Джейми преди час – навярно и намеренията му бяха същите.
– Няма какво да се прави, Колинс – каза той на възрастния си помощник. – Ще се гмурна да видя какво пречи.
Свали си мундира и се зае да разкопчава ръкавелите си. С госпожа Макнаб разменихме ужасени погледи. Под воденицата може би имаше достатъчно въздух за Джейми, но пък нямаше място къде да се скрие.
Обмислях без особена надежда шансовете да изиграя убедителен епилептичен пристъп, когато колелото ненадейно проскърца. Със звук на падащо дърво огромното приспособление се завъртя наполовина, поспря и след това плавно заработи, като хвърляше вода в улея под себе си.
Ефрейторът спря да се разсъблича и започна да се любува на работещото колело.
– Гледай ти, Колинс! Какво ли го е спирало?
Сякаш в отговор, нещо се показа навръх колелото. Висеше от една от лопатките – от прогизналите червени гънки се процеждаше вода. Лопатката влезе във водата и предметът се отскубна. Някогашните долни гащи на бащата на Джейми величествено се понесоха по водите на вира.
Възрастният войник ги извади с пръчка и ги отнесе на командира си, който ги взе с два пръста като човек, на когото му се налага да пипа вмирисана риба.
– Хм – изсумтя, като оглеждаше критично гащите. – Това пък откъде ще се е взело? Сигурно се е усукало около оста. Странно, че нещо такова може да причини такива беди, нали, Колинс?
– Да, сър. – Войникът явно не считаше вътрешните механизми на шотландска воденица за особено вдъхновяващи, но отговаряше учтиво.
Ефрейторът повъртя гащите в ръцете си, накрая сви рамене и обърса ръце в тях.
– Добра вълна – рече, докато ги изцеждаше. – Ще свърши работа за полиране на юздите и седлото на коня. Сувенир, а, Колинс?
Поклони ни се вежливо и се върна при коня си.