Драгуните едва се бяха скрили от поглед оттатък върха на хълма, когато плисъци възвестиха надигането на местната водна фея.
Беше пребелял и посинял като карарски мрамор и зъбите му така тракаха, че не разбрах какво казва, но и без това беше на келтски.
Госпожа Макнаб обаче разбра и челюстта ѝ увисна. Бързо затвори уста и направи нисък реверанс към господаря. Той я видя и спря, като водата стигаше благоприлично до кръста му. Пое си дълбоко дъх, стисна зъби, за да се овладее, и махна дълъг къс водорасло от рамото си.
– Госпожо Макнаб – каза той и се поклони.
– Господине – отвърна тя и му върна поклона. – Хубав ден, нали?
– М-м-малко х-х-ладно. – Той ме погледна. Свих рамене безсилно.
– Радваме се да разберем, че пак сте си у дома, господине, и се надяваме – аз и момчетата, – че скоро ще се установите за постоянно.
– И аз така се надявам, госпожо Макнаб – каза любезно Джейми. Обърна глава към мен със зъл поглед. Усмихнах се неутрално.
Старицата сви ръце в скута си и се намести достолепно на земята.
– Искам малка услуга от вас, господине – започна тя, – свързана с...
– Бабо Макнаб – прекъсна я Джейми и пристъпи заплашително във водата, – каквото и да искаш, ще го получиш. Стига да ми върнеш ризата, преди деликатните ми части да окапят от студ.
29. ОЩЕ ОТКРОВЕНОСТ
Вечерите, след като отсервирахме, обикновено седяхме във всекидневната с Джени и Иън и си говорихме за това-онова или слушахме историите на Джени.
Само че тази вечер беше мой ред и Джени и Иън ме слушаха в захлас, докато им разказвах за госпожа Макнаб и червените мундири.
– Бог знае, че на момчетата си им трябват шамари, иначе нямаше да ги прави такива диванета. – Имитацията ми на баба Макнаб пожъна безусловен успех.
Джени обърса сълзите си от смях.
– Божичко, истина е. А и тя знае най-добре. Колко има, Иън, осем момчета?
Иън кимна.
– Да, най-малко. Даже не помня имената на всички. Когато с Джейми бяхме по-млади, сякаш винаги имаше един-двама Макнаб, с които да ходим на лов и за риба.
– Значи се израснали заедно? – попитах. Джейми и Иън си размениха съзаклятнически усмивки.
– О, да, добре се знаем – каза Джейми. – Бащата на Иън беше управителят на имението, както сега е и Иън. Докато лудеехме на младини, често се озовавахме с господин Мъри пред някой от бащите ни и сме обяснявали как външният вид лъже или как обстоятелствата променят случаите.
– И ако не ги убедим – допълни Иън, – се озовавахме с господин Фрейзър превити на оградата, а аз го слушах как крещи до побъркване, докато чакам реда си.
– Никога! – отвърна Джейми възмутен. – Не съм викал.
– Както щеш го наричай, Джейми – отвърна другият, – но беше много шумен.
– И двамата се чувахте на километри – намеси се Джени. – Не само викането. Джейми не спираше да спори с големите, чак докато започне боят.
– Да, трябваше да станеш адвокат, Джейми. Но нямам представа защо ти давах да говориш. – И Иън поклати глава. – Вкарваше ни във все по-големи каши.
Джейми пак се разсмя.
– Имаш предвид кулата ли?
– Да. – Иън се обърна към мен и посочи на запад, където древната постройка се издигаше от хълма зад имението. – Да, Джейми беше направо блестящ тогава. – И подбели очи. – Каза на Брайън, че е нецивилизовано да използваш физическа сила, за да спечелиш в спор. Телесното наказание било варварщина и отживелица. Да биеш някого само защото е извършил нещо, с чиито следващи неп... непредвидености – да, това беше думата, – с чиито непредвидености не си съгласен, не било конструктивна форма на наказание...
Вече всички се смеехме гръмко.
– А Брайън вслуша ли се? – попитах.
– О, да. – Иън кимна. – Просто стоях до Джейми и кимах, когато спираше, за да си поеме дъх. Най-накрая приключи, баща му се прокашля и каза „Разбирам“. После се обърна и погледа известно време през прозореца, като въртеше каиша и кимаше, сякаш мислеше. Стояхме рамо до рамо, както каза Джейми, и се потяхме. Накрая Брайън се обърна към нас и ни каза да го последваме към конюшнята.
– Даде ни по една метла, четка и кофа и ни насочи към кулата – поде историята Джейми. – Убедил съм го бил и решил да ни накаже „конструктивно“.
Иън проследи с поглед кулата по цялата ѝ дължина.
– Това нещо е двайсет метра високо – каза ми той – и е десет метра в диаметър, на три етажа. – Въздъхна тежко. – Пометохме я от върха до основата и я изтъркахме от основата до върха. Пет дни. Още усещам гнилите стръкове овес, когато кашлям.
– На третия ден се опита да ме убиеш – каза Джейми, – задето ни бях забъркал. – Докосна главата си. – Голяма рана ми отвори над ухото с метлата.