– Е... Ти пък тогава ми разби носа за втори път, така че сме наравно.
– Такива са Мъри, сметки им дай – каза Джейми и поклати глава.
– Да видим – рекох и започнах да броя на пръсти. – Според теб Фрейзър са дебелоглави, Кембъл са потайни, Макензи са чаровни, но лукави, а Греъм са глупаци. С какво се отличават Мъри тогава?
– Можеш да разчиташ на тях в схватка – почти в един глас казаха Иън и Джейми.
– Наистина – рече Джейми през смях. – Само се надявай да са на твоя страна.
И двамата се разхилиха неудържимо.
Джени поклати неодобрително глава към съпруг и брат.
– А още не сме пили нищо. – Остави бродерията си и стана. – Ела, Клеър, да проверим дали госпожа Круук е направила някакви бисквити за портвайна.
Петнайсетина минути след това се връщахме по коридора с подносите, когато чух Иън да казва:
– Значи нямаш против, Джейми?
– Какво?
– Че се оженихме без съгласието ти.
Джени вървеше пред мен и спря рязко пред вратата на помещението.
Джейми изсумтя откъм двуместното канапе, където бе подпрял крака на една възглавничка.
– Не ви казах къде съм и нямахте представа кога – и дали – ще се завърна, така че не ви виня, че не сте чакали.
Виждах профила на Иън, надвесен над кошницата с цепениците. Беше сбърчил вежди.
– Е, не мислех, че е редно, а и аз сакат...
Чу се още по-силно изсумтяване.
– Джени не можеше да си намери по-добър съпруг от теб, ако ще да си беше изгубил и другия крак и двете ръце – отсече Джейми. Бледият Иън се поизчерви. Джейми се прокашля, свали крака от възглавничката и се наведе да вземе една подпалка, паднала от кошницата.
– Как така се оженихте, предвид скрупулите ти? – попита и крайчето на устните му трепна нагоре.
– Божичко, човече – възнегодува Иън на шега, – да не мислиш, че имах избор? Срещу Фрейзър? – Поклати глава и се ухили на приятеля си. – Идва един ден в полето при мен, докато се мъча да поправя счупеното колело на една каруца. Изпълзявам, покрит с кал, и я гледам пред мен, като храст, покрит от пеперуди. Оглежда ме от глава до пети и казва... – Той поспря и се почеса по главата. – Ами, не знам точно какво каза, но накрая ме целуна, с все калта по мен, и ми каза „Добре де, ще се оженим на свети Мартин.“1
Разпери ръце в комично примирение и продължи:
– Още ѝ обяснявах защо не можем, когато се озовах пред свещеника, рецитирах: „Взимам теб, Джанет...“ и се заклевах във всякакви неправдоподобни неща.
Джейми се отпусна назад и се засмя.
– Да, познато ми е усещането. Нереално е, нали?
Иън отвърна на усмивката му, забравил смущението си.
– О, да. Още усещам това, знаеш ли, когато Джени ми се покаже пред очите, на върха на хълма и слънцето грее зад нея, или когато държи малкия Джейми и не ме гледа. Виждам я и си мисля: „Боже, човече, не може да е твоя, просто не може.“ Поклати глава и кафявият му перчем падна пред очите. – После се обръща и ми се усмихва... Е, и ти знаеш какво е. Комай е същото с теб и Клеър. Тя е... специална, нали?
Джейми кимна. Усмивката не изчезна от лицето му, но някак се промени.
– Да – отвърна тихо. – Специална е.
На по чаша портвайн и бисквити Джейми и Иън се отдадоха на още спомени за споделеното си детство и за бащите си. Бащата на Иън бе починал миналата пролет и Иън трябваше да се оправя сам с имението.
– Помниш ли, когато баща ти ни намери при потока и ни накара да отидем с него до ковачницата, за да видим как се поправя ос на каруца?
– Да, и все не разбираше защо шаваме и подскачаме от крак на крак...
– И не спря да те пита ходи ли ти се до нужника...
И двамата се смееха твърде неудържимо, за да могат да довършат, затова погледнах към Джени.
– Жаби – отвърна тя кратичко. – Имали по пет-шест жаби в пазвата си.
– О, Боже! – намеси се Иън. – Когато едната се покачи на врата ти и скочи в огнището, ми се стори, че ще умра от смях.
– Не мога да си представя защо баща ми не ми изви врата. – Джейми поклати глава. – Чудо е, че доживях да порасна.
Иън се вгледа преценяващо в собственото си отроче, което старателно трупаше дървени блокчета едно връз друго край огнището.
– Не знам как аз ще се справя с това, когато дойде време да бия малкия Джейми. Така де... толкова е малък.
Направи безпомощен жест към дребничката фигура, чието крехко вратле се бе източило, докато малчуганът се прехласваше по заниманието си.
Джейми хвърли циничен поглед на съименника си.
– Да, ще е същият калпазанин като теб и мен, само му дай време. Сигурно и аз съм бил такъв някога.
– Беше – каза Джени неочаквано, докато поставяше калаена купичка сайдер в ръката на съпруга си. Потупа брат си по главата. – Много сладко бебе беше, Джейми. Помня как те гледах в креватчето ти. Трябва да си бил на около две, спеше с палче в уста и всички се съгласихме, че си най-хубавото момченце на света. Имаше дебели кръгли бузки и най-сладките къдрички.