Лицето на най-хубавото момченце на света доби интересен розов нюанс, след което Джейми изпи сайдера си наведнъж, без да ме поглежда.
– Е, бързо свърши – рече Джени и зъбите ѝ блеснаха в дяволита усмивка. – На колко те биха за пръв път, Джейми? На седем?
– Не, осем – отвърна той и сложи нова цепеница в пушещата купчина подпалки. – Боже, как болеше... Дванайсет удара право по дупето, без никаква почивка. Баща ми никога не си почиваше. – Той се отпусна на пети и потърка нос с кокалчетата на ръката си. Бузите му руменееха, а очите му светеха от усилието. – Когато приключи, баща ми се отдалечи и седна на една скала, докато се опомня. Когато спрях да пищя и просто заподсмърчах, той ме повика. Дори си спомням какво точно ми каза. Може да го кажеш на малкия Джейми след време, Иън.
Джейми затвори очи и заговори:
– Сложи ме да седна на коленете му и ме накара да го погледна в лицето. Каза: „Това ти беше за пръв път, Джейми. Преди да пораснеш, ще трябва да повторя навярно още сто пъти.“ Позасмя се и каза още: „На моя баща му се наложи дори повече, а ти си поне толкова упорит и дебелоглав, колкото мен. Понякога сигурно ще ми харесва да те налагам, зависи с какво си си го заслужил. Но най-вече няма да ми харесва. Затова помни, момко. Ако главата ти роди някоя лудория, задните ти части ще плащат за нея.“ После ме прегърна и каза: „Смелчага си ми ти, Джейми. Хайде, отиди сега в къщата и дай на майка ти да те успокои“. Отворих уста, но той ме превари. „Да, знам, че нямаш нужда, но тя има. Хайде, изчезвай.“ И влязох вкъщи, а майка ми ми даде хляб с мармалад.
Джени се разсмя.
– Спомних си как татко разказваше същата случка. Каза, че когато те изпратил до къщата, си стигнал до средата на пътя, спрял си и си го изчакал. Когато дошъл при теб, си вдигнал глава и си го попитал: „Татко, хареса ли ти, когато ме наби сега?“ Казал „не“, а ти си кимнал и си му отвърнал: „Хубаво. И на мен не ми хареса много.“
Цяла минута се смяхме, след което Джени поклати глава, гледайки брат си.
– Много обичаше да разказва тази история. Винаги казваше, че някой ден ще му видиш сметката, Джейми.
Веселостта на Джейми рязко изчезна и той сведе глава към дланите върху коленете си.
– Да – рече тихо. – Така и стана, нали?
Джени и Иън се спогледаха смутени и объркани, а аз сведох поглед към собствения си скут. Не знаех какво да кажа. За миг се чуваше само припукването на огъня. След това Джени хвърли последен поглед към Иън за кураж и докосна брат си по коляното.
– Джейми. Нямаш вина.
Той ѝ се поусмихна мрачно.
– Нямам ли? А кой има?
Тя въздъхна дълбоко и рече:
– Аз.
– Какво? – Той се втренчи в нея, стъписан и недоумяващ.
Беше пребледняла повече от обикновено, но още се владееше.
– Казах, че вината е моя. За... за това, което ти се случи, Джейми. И което се случи на татко.
Той сложи ръка върху нейната и я потърка.
– Не говори глупости. Направила си, каквото трябва, за да ме спасиш – права си, ако не беше отишла с Рандал, сигурно щеше да ме убие на място.
Гладкото ѝ чело се посмръщи.
– Не, не съжалявам, че повиках Рандал в къщата – дори да беше... е, не. Не беше това.
Тя си пое дълбоко дъх и продължи:
– Когато влязохме, се качихме в стаята ми. Не... не знаех точно какво да очаквам. Нямах никакъв опит с мъжете. Само че той също изглеждаше много нервен, зачервен, сякаш не беше сигурен в себе си, което ми се стори странно. Бутна ме на леглото и после просто остана прав, като се докосваше. Първо си помислих, че съм му направила нещо с коляното си, макар да знаех, че не съм го ударила толкова силно. – Лицето ѝ все повече се наливаше с кръв и тя погледна крадешком към Иън. – Сега знам какво се е опитвал да прави, да... да се приготви. Не исках да си мисли, че ме е страх, затова се поизправих на леглото и го загледах. Това май че го ядоса и ми нареди да се обърна. Не исках и продължих да го гледам.
Лицето ѝ беше добило цвета на розите край прага.
– Той... той се откопча и... и му се присмях.
– Какво? – попита Джейми невярващо.
– Присмях му се. Искам да кажа... – Срещна непокорно погледа на брат си. – Знаех какво представлява голият мъж. Виждала съм те гол често, както и Уили, и Иън. Но той... – По устните ѝ заигра усмивка, въпреки опитите ѝ да я скрие. – Изглеждаше толкова смешен, целият зачервен, и истерично се търкаше, а беше само наполовина...
От Иън долетя сподавен звук и тя прехапа устни, но смело продължи напред.